Застанал пред административната сграда до стадион „Юлевол“, Габриел Мьорк съжаляваше, задето не е предрешен. Навярно беше редно да предупреди Мунк. Типично за Миа. Закони и правила. Важат само за другите. Трябваше, естествено, да каже. На Анете. Прокурорката. Тя щеше да подаде молба. Да получат достъп до базата данни на психиатъра Волфганг Ритер. Ще им отговорят ли? Изобщо не. Никакъв шанс. Естествено. Само това остана! За колко пациенти става въпрос? Оголени души от двайсет години насам. Сигурно хиляда? Или две хиляди? Разбира се от само себе си. Без значение колко е важно. Доколкото му бе известно, дори самият съдия може да е сред пациентите. Когато влезе в сградата и взе асансьора до четвъртия етаж, по врата му плъзнаха трънки. Споделено работно пространство. За щастие. Това улесняваше всичко. Зъболекар. Гинеколог. И Ритер. Регистратурата му се намираше зад стъклена врата. Габриел бързо огледа интериора. Направо по коридора като че ли имаше обща чакалня. Вътре бяха разположени няколко стола и малък диван. Притаи дъх, отвори стъклената врата и се усмихна на жената на регистратурата — възрастна дама с бели букли и очила на върха на носа ѝ. Дръж се естествено. Отново му се прииска да има зад какво да се скрие, когато се прокашля и се насочи към къта за чакане. Там завари мъж с шапка в скута. На масичка лежаха купчина списания. Стените бяха облепени с плакати. До стената бе сместена стойка с брошури. Кимна леко на мъжа, но той не го погледна. Габриел си извади макбука от чантата, седна и го сложи в скута си. Постара се да изглежда възможно най-нормално. Каквото и да става.
Обмисля различни стратегии, но стигна до извода, че това е единствената му възможност. За да влезе в компютъра на Ритер, му беше необходим достъп до мрежа. Начините бяха само три: в дома на Ритер — ъъъ, не; да го проследи, докато докторът се свърже евентуално към отворена мрежа — нямаше време за това; кабинетът му оставаше единствената възможност. Включи компютъра и се озърна. Мъжът все така не го поглеждаше. Възрастната дама на регистратурата надзърна към него, но бързо извърна очи към плота пред себе си, нямаше вид да подозира нещо. Нямаше и причина за подозрения. Гинеколог. Зъболекар. Психиатър. Хората постоянно идваха и си тръгваха.
Изчака няколко секунди.
Излезе цял списък. Намираше се в сграда с офиси, което, естествено, създаваше трудности. Компютърът му регистрира всички мрежи от горните и долните етажи. Прегледа ги набързо и намери правилната според него. Общ4. Кабинетите имат обща мрежа? Великолепно. Не можеше да е по-добре. По-голям трафик. По-малък шанс някой да разбере за проникването в системата. Отвори една от програмите, които бе свалил, преди да тръгне от участъка.
Чудеше се дали хората знаят за съществуването ѝ. Всички заинтересовани имат свободен достъп до нея в интернет. Хакваш, без каквито и да е познания — само включваш програмата.
Кликваш и всичко става само. Отнема известно време, разбира се, и той леко се притесни, когато жената на регистратурата отново го погледна над рамката на очилата.
Жълто лого на червен фон и отзад изображение на Джак Изкормвача. Малко зловещо, но върши работа. Понечи да кликне два пъти върху иконата, но му хрумна, че сигурно има и по-лесен начин. Изкормвачът бе изключително добра програма, въпреки това обаче няма да стане за няколко секунди с никакъв софтуер, ще отнеме… вероятно поне десет минути.
Бързо се реши, остави компютъра на масичката и се приближи до регистратурата.
— Извинете — прокашля се с най-невинното си изражение. — Чакам приятелката си. Мога ли да използвам вашия интернет?
— Естествено — усмихна се възрастната дама и написа нещо на хартийка.
Самата любезност.
— Мрежата е „Общ4“.
Подаде му жълта бележка.
— Имахме проблеми с нея, но вече би трябвало да е наред.
— Много благодаря.
Габриел изпита угризения. Толкова мила жена, а той я лъже в очите.
Както и да е.
Целта оправдава средствата — нямаше ли такава мисъл?
Върна се възможно най-спокойно до дивана и набра паролата.
Общ4.
Разумно бяха избрали трудна за разбиване парола. Само да не я дават на всеки срещнат. Затвори прозореца и изпита задоволство при появата на черните дъгички на екрана — свърза се. Обзе го тръпката от едно време. Не знаеше каква е причината, но винаги го омайваше. Не да вреди — не го беше правил, вълнуваше го само мисълта за способностите му. Да влиза на непозволени места. Да надминава другите по ум. Това предизвикваше възбудата. Стъклената врата се отвори и той се стресна. Влезе майка с дете. Обикновено той си седеше спокойно в мазето на своя дом — тук бе различно. Изведнъж се почувства изключително уязвим. Отвори мрежовия протокол. Пет компютъра, свързани в мрежата. И неговият. Хрумна му, че е трябвало да се скрие по-добре, да бъде незабележим, но вече бе твърде късно. Само професионалист можеше да разбере за действията му и дори тогава трудно биха го открили.
Появиха се табелки по вратите.
Гинеколог, Марит Енг.
