Зъболекар, Герт Овершьо Вик.
Психиатър, Волфганг Ритер.
Цъкна два пъти върху „Джон Изкормвача“ и въведе необходимите данни.
Петнайсет минути по-късно отново бе на улицата с лаптоп, прибран в чантата, и лудо биещо под пуловера му сърце.
Погледна за последен път към прозорците на четвъртия етаж, прихлупи си шапката, набра номера на Миа и се запъти с бързи крачки към стоянката на такситата.
Беше ранно утро. Нямаше и шест часа. Навярно това беше най-скучното направление на света, обаче трийсет и две годишният Йонас Улсен седеше зад волана с широка усмивка. Споменът за предишната вечер още сгряваше тялото му. Оказа се невероятно. Мина толкова добре.
Април бе настъпил. Пролетта идваше — дори въпреки тъмнината навън, по дърветата се забелязваха зелени пъпки. Обикновено се чувстваше тягостно. Измъчваше го самота. Особено през този сезон. Странно наистина. Човек би си помислил друго — най-тежкото е мракът. Но не, не е вярно. Прочел го бе в статия в интернет. В Норвегия ставаха повече от шестстотин самоубийства на година и повечето от тях бяха през пролетта. Не разбра всичко, но явно през зимата всички са потиснати, а грейне ли слънцето, се чувстваш различен. Когато навън е светло, осъзнават, че мракът е в теб — нещо такова — не му стана съвсем ясно.
Йонас Улсен се приведе напред и включи радиото. Развиделяваше се. Движеше се по пенсионерски маршрут: кварталите „Хелсос“ и „Грефсен“, после долината Маридален. Чудесно, ако си ленив — спокойно е, няма много спирки и са отдалечени една от друга. Поне в тази посока — към Лагера „Скар“. Затворената казарма понастоящем бе преобразувана в гимназия. Разкарването дотук му изглеждаше ненужно. Намираше се далеч от града. Насред нищото. Не си представяше, че някой ще бие целия път дотам за малко тебешир и няколко стари компютъра. Но това му беше работата, а днес нямаше никакво значение. По една радиопрограма намери песен, която му допадна, и започна да си тананика и да тактува весело по волана.
Беше се отказал от идеята да си намери гадже. Дори в собствените си очи изглеждаше твърде странен: беше прекалено притеснителен; прекомерно непохватен. С ужас си спомняше ученическите години. Неумелите му опити да общува с другия пол, общо взето, свършваха зле. Прекарваше повечето време вкъщи, с нос, забит в книгите. А сега? Не, не можеше да повярва. Линда. Рецепционистка по заместване. Другата бе излязла в майчинство. Линда. У нея имаше нещо специфично. Неопределимо. Знаеше обаче, че скоро ще дойде краят. Другата ще се върне. Искаше му се да застопори календара в стаята за почивки. Не оставаха много дни. Ако времето не тече, ще си остане там.
Не щеш ли, съвсем неочаквано тя го покани.
От смущение едва не си глътна езика.
Усмихнати очи, вперени в него. Подаде му бележка през бюрото. Телефонният ѝ номер.
Едва успя да напъха ключа, за да запали колата. Непосредствената радост бе последвана от обичайната тревожност. Стовари се тежко върху него, сякаш бавно потъваше в тъмна, леденостудена вода. Не, не, не. С какво се съгласи? Няма да мине добре. Трябва да отмени срещата. Какво ще каже? Ще го намрази, когато разбере колко е глупав. Напрегнат. Страхлив. Дори не може да говори. От устата му излизат само щуротии. Толкова често се бе сблъсквал с насмешката. Толкова пъти го бе съпровождал шепотът зад гърба му, когато минаваше по коридора в училище или впрочем на работа.
— Много те харесвам, Йонас.
— Искаш ли да измислим нещо и за утре?
Все едно светът реши отново да го приветства радостно, изведнъж слънцето се показа и помете мрака от горите около езерото Маридалсване. Изгря ново утро в царството на пролетта. Заобикаляха го ярки, великолепни цветове.
— Каква разлика само — каза си, поемайки нагоре към паркинга. Природата в тъмнина и природата, обляна в слънчева светлина. Животът в самота. И животът с…
Не посмя да довърши. Прекараха заедно само една вечер. Имаше сериозен риск да се изложи за пореден път. Не бива да го приема за даденост отсега. По-добре да се наслади на мига. На прекрасното усещане в тялото си.
