Момчето в снега полностью

Стигна паркинга в Скар. Оттук човек може да се изкачи през гората чак до Йоюнген. Да нахрани патетата. Или да разпъне палатка за през нощта и да гледа как подскачат рибките. Моторът на една от колите на паркинга бръмчеше. Обхвана го раздразнение. Не мислят ли тези хора? Йонас Улсен загаси двигателя и слезе да провери вратата. Веригата си беше на мястото. Никой не бе пипал катинара. Понечи да седне отново зад волана, но нещо привлече вниманието му и той застина. Колата с включения мотор. Имаше нещо… странно. Направи няколко предпазливи крачки. Все пак е пазач. Отговорен е всичко да бъде, както трябва. Какъв е този…?

Видя го ясно чак когато се приближи на няколко метра. От отворения прозорец от пътническата страна излизаше дим. Малко — тънка сива лента, но все пак…

— Ехо?

Йонас Улсен почука по стъклото, но там явно нямаше никого.

— Не оставяй колата на празен ход. Би ли…?

Никой не отговори. Странно. Почука още веднъж.

— Ехо?

Отново не последва отговор. Пазач е. Отговорността е негова. Да, несъмнено. Улсен потропа за трети път, после отвори вратата: седалките бяха празни и беше задимено.

— Ехо?

Тогава го забеляза.

Нещо гореше.

На задната седалка.

Малка кукленска къщичка.

— Има ли някого?

Връхлетя го, страхът; тъмната вода. Бързо измъкна глава и се отдалечи от колата, напипа бутона на радиостанцията, прикрепена към джоба на ризата му.

— Централа, обажда се Ѝ. У. Линия КГМ. В Скар съм. Чувате ли? Край.

Отдалечи се още малко от автомобила. Сърцето му биеше силно.

— Централа? Ѝ. У. Чувате ли ме? Край.

Не го беше забелязал, но сега видя процепа в багажника. Не беше напълно затворен.

Не искаше да се приближава, ала беше неизбежно.

Не.

Пред себе си видя нечии ръце, сякаш не той бе повдигнал капака.

— Централа? Чухте ли…?

В багажника лежеше младо момче.

— Централа?

Очите му бяха отворени.

В този момент стана непоносимо.

Най-после гласът от радиостанцията отговори, но Йонас Улсен вече не беше в съзнание.

Миа Крюгер се събуди от звъна на телефона, без изобщо да е усетила съня. Цяла нощ се въртя в леглото, няколко пъти стана. Образът на Вивиан Берг се бе запечатал върху ретините ѝ. Крехко, бяло тяло, наполовина потънало в тъмната вода. Отчаянието в погледа на Каролине Берг представляваше море от скръб, което щеше да прелее едва по-късно. По лицето на Курт Ванг бе изписан ужас.

Ела, Миа, ела.

Сестра ѝ стоеше насред нивата.

Познато видение.

Дълго го нямаше, но ето че се бе завърнало.

Отиде в стаята с кашоните. Почуди се дали да не отвори някой.

Албумът на Миа.

Да разгледа снимките на баба.

Винаги ѝ помагаше.

Баба ѝ, която виеше срещу луната. Съседите я наричаха „вещица“, но за Миа тя бе единственото нормално същество в този побъркан свят.

Не слушаш, нали?

Себе си не слушаш.

Защо не замина?

Не си здрава, Миа, нали знаеш?

Нощ, изпълнена с мрачни мисли, и тресящо се тяло. Накрая се запита: „«Лори» не е ли отворен до три?“.

Две бири и един „Йегер“ само за да успее да заспи.

Травеститската бърлога на Чарли Брюн в квартал „Тьойен“ беше отворена денонощно.

Няколко хапчета, за да си почине.

От известно време се въздържаше, без сама да знае как. Телефонът на нощното ѝ шкафче показваше малко след седем и половина.

— Да?

— Будна ли си?

От другата страна прозвуча гласът на Анете Голи.

Миа не познаваше друг толкова енергичен човек. Сякаш, за да живее, нямаше нужда нито от сън, нито от храна.

— Вече да — прозина се тя. — Какво има?

— Имаме още един — съобщи лаконично Голи.

— Къде?

Стана от леглото и установи, че е спала с дрехите.

Беше се облякла.

Нима се бе приготвила да ходи при Чарли в „Тьойен“?

По дяволите.

— Маридален — отново се чу Анете Голи. — В багажник. Изглежда и този път колата е открадната.

— Момиче ли?

Миа влезе в банята.

— Не, момче — уведоми я Голи.

Ходила ли е там?

Не, легна си трезва.

Едва издържа, но все пак успя.

На гърдите му има следи от убождане.

Миа изплакна набързо лицето си със студена вода. Животът в нея бавно се събуждаше.

— На четиринайсет години. Рюбен Иваршен.

— Вече знаем ли кой е?

— Да. Дрехите му са намерени в торба, оставена до автомобила. Имало е телефон и дебитна карта. Лежал е гол в багажника, бил е само по…

— По какво?

— По бански.

— Повтори последното.

Миа свали якето си от закачалката.

— Оставен е в багажника почти гол, носел е само бански, а в колата нещо е горяло.

— Какво? — поинтересува се Миа, докато си обуваше обувките.

— Кукленска къща. Идваш ли?

— Къде сте?

— В Маридален. На паркинга при лагера „Скар“.

— Уведомихте ли семейството му?

— Снощи майка му е съобщила, че е изчезнал. Опитвам да се свържа с нея. Тръгна ли?

— Идвам — викна Миа и затвори.