Момчето в снега полностью

Застанал на известно разстояние от загражденията пред лагера „Скар“, журналистът Ерик Рьонинг съжаляваше, задето не си бе облякъл по-дебел пуловер под палтото от камилска вълна. Не трябваше ли вече да е пролет? Очевидно не. Обикновено не работеше по такива случаи. Беше есеист и се чувстваше най-добре на закрито. И по-специално вкъщи пред камината в жилището му в квартал „Фрогнер“, по възможност с чаша коняк и пура, оставени до клавиатурата. Преди няколко години Рьонинг спечели наградата на Организацията за критика и разследваща преса за серия репортажи, посветени на бездомниците в Осло, ала дори тогава рядко излизаше от дома си. Затова пък сега се намираше тук. Преди няколко месеца шефът му, редакторът на „Афтенпостен“ Гайр Грюнг, го бе извикал в кабинета си. Интересуваше се дали са верни слуховете в редакцията по негов адрес. Дали наистина само е изпращал фотограф да снима хора в нужда и си е измислял историите им. Дали е скалъпвал фалшиви интервюта. Дали сълзливите разкази, излезли като поредица в специалното издание на вестника в края на седмицата, са врели-некипели. Възможно ли беше такова нещо?

Ерик Рьонинг нито призна, нито отрече — умееше ги тези работи. От него щеше да излезе добър политик, ако хората го интересуваха, но те изобщо не го вълнуваха. Разкриеше ли се, че е изфабрикувал всичките случаи, репутацията на вестника щеше да бъде накърнена сериозно. И макар че го знаеше прекрасно, двайсет и няколко годишният младеж не се безпокоеше особено. Разчиташе шефовете да си спасят кожата. И се оказа прав. Като временно наказание обаче го изпращаха да отразява случаи от рода на този. Труп в балетна рокля, изплувал от планинско езеро. Друг — в мрачна хотелска стая. Имаше ли връзка? Полицията отричаше, но на тях не може да им се вярва. А сега се бе появил трети труп на паркинг край едно от любимите места за излети в Осло. Още не знаеха кой е. Вероятно някакъв наркоман. Убит от ревнивото си гадже. Всъщност на Ерик Рьонинг изобщо не му пукаше.

Ако не…

Сгуши се в палтото си и съжали, задето не си бе сложил шапка. Почуди се пред огледалото, но се отказа. Шапките винаги му разваляха прическата. Избра тънко сиво кашмирено поло и облече бежовото палто. Кафявите ръкавици от агнешка напа бяха достатъчно къси, за да се вижда току-що купеният часовник „Брайтлинг“. Същият като в рекламата с Леонардо Ди Каприо. Прояви благоразумието да си сложи тънък вълнен клин под панталона. Все пак живееше в Норвегия. Засега. А в бъдеще? Може би в Монако? С тази задна мисъл бе инвестирал в онези акции.

Миа Крюгер?

Значи и Мунк е там. Тежката артилерия. Сигурно тялото, намерено на паркинга, не е просто на премръзнал до смърт алкохолик или на самоубил се студент. Миа и Мунк. Първо балерината, после джаз музикантът, а сега това. Нима наистина бяха свързани? Рьонинг се усмихна, усещайки лек гъдел под палтото си. Да не би всъщност да става дума за… сериен убиец? Това вече е нещо друго. Новина, подходяща за човек от неговия калибър. Навярно богинята на късмета все пак не го е изоставила. Рьонинг си проправи път сред насъбралото се множество и попадна на Уле Лун, колега от „Ве Ге“.

— Какво е положението?

— Все още не знаем много — подхвърли Лун, — но според слуховете жертвата е младо момче.

Рьонинг извади цигара от джоба си.

— Не знам. Възможно е.

— Какво се е случило? — попита новопоявило се лице.

Беше от „Дагблае“. Вибеке някоя си. Рьонинг не помнеше името, но така или иначе си беше крава. Веднъж се опита да я свали в бара на хотел „Гран“. Хареса му как ѝ стои роклята отзад.

— Студент — излъга той. — Вероятно се е самоубил.

— Какво говориш? — изненада се Вибеке Кравова. — По полицейската радиостанция съобщиха друго.

— Какво? — поинтересува се Лун.

— Четиринайсетгодишен — уточни Вибеке и изгледа Рьонинг. — Ти друго ли си чул?

— Нямам представа. Току-що дойдох — ухили се той и запали цигарата.

— Глупак.

Вибеке Кравова тръсна глава и тръгна към загражденията.

— Знаем ли името му?

— Не е съобщено официално, но се говори, че се казва Рюбен Иваршен. На четиринайсет.

Изникна още едно ново лице — младеж с очила. Този пък беше от „Дагависен“.

— Откъде знаеш? — полюбопитства Лун.

— Имам си източници — засмяха се очилата.

Рьонинг си извади телефона и бързо написа съобщение:

Жертва, вероятно някой си Рюбен Иваршен, 14. Намери училището. Изпрати някого там. Семейство, съученици, учители и т.н.

Изведнъж настана суматоха.

— Голи!

— Анете!

От загражденията излезе черна кола. Сред пороя от светкавици нетърпеливо се протягаха ръце, устните се задъхваха, по раменете бяха накацали телевизионни камери.

— Голи!

— Анете!

— Има ли връзка с другите жертви?

Именно.

Значи не само той го бе заподозрял.

Чудесно. Ето ти предизвикателство. Време е да им покаже кой е. Не му подхождаше да стои тук като някаква уличница.