Ерик Рьонинг отстъпи малко назад и намери място, откъдето се виждаше по-добре. Може и да беше мързелив, но не бе глупав. Неслучайно Грюнг беше най-близък с него. Той бе галеникът на редактора. Определено му харесваше и го жегна. Спомни си как го бе изгледал Грюнг, старият вестникар, когато осъзна, че малкият му награден любимец всъщност е измамил всички.
Добре, хубаво. Няма причина да провесва нос. Време е да си заслужи хайвера. Отдалечи се още малко, за да провери дали друг път не води нагоре. Мунк и Миа бяха от класа, но останалите… Дежурните полицайчета. Бяха събрали всичките от охраната на търговските центрове и Рьонинг се съмняваше, че толкова бързо са успели да отцепят целия район. Смешниците продължаваха да стоят скупчени пред загражденията и наблюдаваха пътя.
Ерик Рьонинг се подсмихна, хвърли си цигарата и се заоглежда за пътека, отвеждаща към паркинга.
Миа пристигна на паркинга пред лагера „Скар“. Мунк я посрещна с угрижено изражение.
— Не си ли спала?
— Защо?
— Изглеждаш ужасно.
— Боже, благодаря! — възкликна Миа.
— Извинявай. Не исках да те обидя. Наред ли е всичко?
— Добре съм. Какво става?
— Нова кола. — Мунк посочи с глава към дъното на паркинга. — Открадната е. Собственост е на семейство от Йокарн. Върнали се от почивка и не си намерили колата.
— А защо сме тук?
— Патолозите искат да приключат.
— Нова ли е? — Миа посочи тъмнокосата жена пред багажника, която оживено жестикулираше, а около нея се тълпяха хора.
— Лилиан Лун.
— Сериозна ли е?
— Изглежда добра — кимна Мунк.
— Убождане от инжекция ли е пак?
— Да.
Миа забеляза още един фотоапарат на статив, насочен към задната част на колата.
— Провери ли фотоапарата?
— Тринайсет — бавно процеди той.
— По дяволите — изруга тя.
— Подсказва ли ти нещо?
Мунк се обърна към нея и си запали цигара.
— Четири, седем, тринайсет…
— Ти си математикът — разтърка очи Миа.
— Числа от тотото?
— В какъв смисъл?
— Не знам. Мамка му, дразни ме.
— Кое?
— Ами всичко. Числата. Играе си с нас, ужасно е.
— Кой го е намерил? — осведоми се Миа.
— Някакъв пазач. Улсен. Изпаднал е в шок. Изпратихме го в „Грьонлан“. Анете ще го разпита.
— Отдавна ли?
— Преди няколко часа. Какво значение има.
Тя посочи към пътя.
— Пресата вече е тук.
Мунк сви рамене.
— Надушват кръвта — промърмори Миа.
Към тях се приближи криминалистка. Свали си маската и въздъхна.
— Ти ли нареди така?
— Как?
— Не ни допускат, преди патолозите да свършат.
— Едва ли ще отнеме много време.
— Да, но…
— Търсихте ли в гората? — поинтересува се Миа.
— Да, работим. Стигнахме до колата.
— Продължавайте наоколо — изкомандва инспекторът. — Ще започнем, когато патолозите приключат.
Криминалистката поклати глава и измърмори нещо неразбираемо. Сложи си маската и се върна при колегите си.
— А кукленската къща? — полюбопитства Миа.
— Според пазача е горяла, когато е пристигнал.
— Ти видя ли я?
— Да, според мен няма да е трудно да разберем откъде е.
— Защо?
— Изглежда ръчна изработка. Не е като масово произвежданите играчки от „Тойс ар ъс“.
За миг се усмихна.
Сети се за Марион, внучката му. Любимката на Мунк. Обсипваше малката с подаръци, докато накрая майка ѝ не тропна с крак.
— Търсим ли?
— Грьонли се занимава с това.
Дръпна от цигарата, а в това време към тях се приближи още един криминалист. Понечи да каже нещо, но Мунк го изпревари.
— Чакаме — изръмжа той. — Няма да продължи дълго.
— Отцепили ли сме района? — попита Миа.
— Надявам се. А, да, между другото, Лудвиг не е открил нищо. Помоли ме да ти кажа.
— Какво?
— Попитала си го дали нямаме случай с горяща къща номер 47… 74…
— Да.
— Засега нищо.
— Струваше си да се опита.
— Добра идея, впрочем.
— Не е далече от ума. Братята с лъвски сърца. Къщата гори.
— Изглежда, не си била далеч от истината. — Мунк погледна колата.
— Горяла ли е още, когато е пристигнал?
— Май да — кимна той. — Както споменах, не е на себе си.
— Какво заключваме?
— За времето ли?
— Да.
— Според него е пристигнал около шест и петнайсет.
— Колко дълго гори подобно изделие?
— Невъзможно е да се каже. Вероятно няколко часа, ако е напоено с нещо.
— Значи, някъде между три и четири часа през нощта.
— Даже по-късно, най-вероятно.
— Току под носа ни.
— Така е. — Мунк смачка угарката.
— Как е дошъл дотук?
— Нямам представа.
— Толкова рано не пътуват автобуси, нали?
— Не, първият тъкмо мина.
— Може да е пристигнал със собствен автомобил?
— Едва ли. — Мунк видимо се колебаеше дали да не запали следващата цигара, но се отказа. — Кой тогава е карал този?
— Какво ще кажеш за колело?
Той сви рамене.
— Не е изключено по пътя насам да са монтирани камери. Има един супермаркет „Кооп“ недалеч оттук. Проверяваме го.
— И момчето е без дрехи?
— По бански. Дрехите му са оставени в торбичка до колата.
— Съблякъл го е тук? Господи, това е…
— Знам. — Все пак Мунк запали. — Започвам да си мисля, че грешиш.
— За какво?
— За случайния подбор на жертвите. Според мен е наясно точно кого иска. И какво ще направи с него.
