Момчето в снега полностью

— Не сте били вие? — повтори Миа, прехвърляйки отново листовете пред себе си. — Камила е била на седем. Хеге — на девет. Често сте ги вземали след училище. Примамвали сте ги да се качат в колата ви. Държали сте ги затворени с часове. Обичате момиченца, нали? Обичате да си играете?

— Струва ми се… — промърмори адвокатът, по чието лице се бе разляла руменина, но Грегер отново го прекъсна.

— Не бях аз — унило повтори той.

— Не сте го направили?

— Направих го, но не бях аз.

— Моля да ми обясните. — Миа пак се усмихна приветливо. — Две момиченца са били отведени мимо волята им посред бял ден.

— Слушайте, бях… Периодът беше лош. Аз… жена ми ме напусна. Излъга за всичко. Съдията взе нейната страна. Получи родителските права. Дъщеря ми… тя… не ми позволяваха да я виждам повече.

Миа погледна дискретно над рамото му към огледалното стъкло.

— Дъщеря ли има? — Мунк погледна Анете.

— Съжалявам, не знаехме. Вината е моя — промърмори русокосата прокурорка. — Веднага ще проуча въпроса.

Бързо си извади телефона от джоба и излезе от помещението.

— Да виждате дъщеря си ли? — уточни Миа. — На колко сте години.

— На петдесет и седем.

— А тя?

— През лятото Нина ще стане на тринайсет.

— Значи през 2007 г. е била на седем.

Мунк долови раздразнението в тона на Миа и, естествено, я разбираше. Провежда разпита неподготвена. Отговорността беше негова. Аматьорска грешка.

— Какво… — понечи да зададе въпрос тя, но Грегер я прекъсна.

— Не се оправдавам за стореното. Беше грешка. Знам. Преживявах труден момент, както ви обясних. Изведнъж ми отнеха всичко, изградено от мен. Нина… тя беше… тя е…

Отново си свали очилата и сякаш изтри сълза.

Театър ли разиграваше?

От мястото си Мунк не успяваше да определи със сигурност.

— Понеже вашата дъщеря ви е липсвала, сте решили да си намерите друг другар за игра? — от ласкавия тон на Миа не бе останала и следа.

— Да — сведе поглед към масата Грегер.

Адвокатът седеше с полуотворена уста, без да гъкне, завладян от силно любопитство.

— Знаете как звучи. Две момиченца. Похитени.

— Знам, знам. Не бях на себе си. Не направих нищо. Само… — Грегер отпусна глава на дланите си.

— Само си играехте? — подсказа язвително Миа.

— Помолих да ме накажат. Не исках да им причиня зло. „Затворете ме“ — така им казах.

Вратата се отвори и Анете се върна в стаичката.

— Има дъщеря. На тринайсет. Получила е развод през 2007-а. Дали са ѝ пълни родителски права, бащата няма право да ги посещава. Обвинява го във физически и психически тормоз и над двете. Опитах се да намеря съдийката, разглеждала случая, но не успях да се свържа с нея. Говорих с човек от архива.

Миа отново погледна дискретно стъклото.

Няма ли да ми помогнете?

— Защо не ви позволиха да виждате Нина?

— Тя излъга — отвърна лаконично Грегер.

— За какво?

Адвокатът се беше предал. Наблюдаваше сцената, облегнат на стола.

— Според нея съм се държал лошо с тях.

— А не е ли вярно?

— Вижте, не съм безгрешен, вярно е, но все пак…

Телефонът на Мунк иззвъня. Той бързо го извади от палтото си. Съобщение от Лудвиг Грьонли.

Открихме откъде е кукленската къща! Да пратя ли Къри?

— Какво ще правим? — обади се Анете. — Нашият човек ли е?

Мунк поклати глава.

— Часът е 12:24 — съобщи Миа, когато Анете надникна в залата за разпити. — Временно прекратяваме изслушването на Раймон Грегер.

— И какво ще… — намеси се притеснено адвокатът.

Очевидно още не разбираше какво точно се е случило.

— Останете по местата си.

Миа премина в стаичката зад огледалното стъкло и разпери ръце.

— По дяволите, Холгер, какво е това?

— Да, аз съм виновен.

— Да го погна ли за отношенията му с Каролине Берг?

— Нашият човек ли е според теб?

— Нямаме нищо срещу него, нали? — Миа погледна Анете, а тя поклати глава. — Но все пак си играе с малки момиченца — продължи, загледана в Грегер през стъклото.

— Ще го задържим — обяви Мунк. — Да видим дали няма да признае още нещо, но засега можем да го зачеркнем от списъка със заподозрени.

— Да поема ли разпита?

— А защо аз да не продължа? — попита Миа.

— Разбрахме откъде е купена кукленската къща — осведоми я началникът ѝ.

— Толкова бързо?

— Да. Лудвиг откри мястото. Къри ще се заеме. Ще отидеш ли с него?

— В участъка ли е?

— Предполагам.

— Проклет тип — процеди Миа, извърнала лице към залата за разпит.

— Анете ще продължи разпита.

Мунк даде знак на Голи и тя прие мълчаливо.

— Добре — промърмори Миа, хвърли още един поглед към стъклената преграда, после вдигна ципа на коженото си яке и излезе.

Ерик Рьонинг си поръча омар с кимчи и естрагон и чаша „Пьоти Шабле“. Всъщност му се пиеше кола. Мъчеше го лек махмурлук след купона от предната нощ, но нямаше да направи добро впечатление, особено тук, в изисканото „Гран Кафе“. Сервитьорът се изгуби с менютата и Рьонинг усети гъдел в стомаха. Отново се намираше на топло. При това не отне много време.

Грюнг не си намираше място от другата страна на масата.

— Къде е? — прошепна старият вестникар и се озърна.

Ерик Рьонинг се усмихна и почука по телефона си.