— И цялото убийство ли показва? — Грюнг премрежи поглед.
Рьонинг кимна.
— Може ли да видя? — Грюнг се пресегна нервно към телефона му.
— Не тук. — Рьонинг прибра телефона в джоба на сакото си.
Слаба богу, успял бе да стигне до вкъщи да се преоблече. Разходката до долината Маридален щеше да го позлати, но му съсипа премяната. Как щеше да седи в „Гран“ с изцапани панталони и кални обувки? Нямаше да остане незабелязан, хи-хи. Избра тъмносин костюм на Ерменеджилдо Дзеня в съчетание със семпла черна вратовръзка „Армани“ и кафяви обувки от Мантеласи.
— Разкажи ми пак — помоли го Грюнг, когато сервитьорът донесе обяда.
Естествено, искаше веднага да види клипа.
Само че Рьонинг имаше по-добра идея. Редакцията ли? И дума да не става. Преди да разбере, щяха да се намесят и други. Силе Улсен. Или онзи идиот, Елингсен. Не, държеше да запази Грюнг за себе си. А и защо да не е малко по-тържествено? Да го отпразнува. Все пак бе прекарал цяла сутрин в пущинака заедно с тълпа идиоти. Поднесе чашата бяло вино към устните си, чувстваше се почти пиян. Грюнг отдавна не го бе гледал така. Едва ли не с възхищение.
— Добре. Стоя там до загражденията… — поде Рьонинг.
Грюнг вече беше чул основното по телефона, но слушаше търпеливо. Джобът му упорито вибрираше, ала възрастният редактор дори не понечи да отговори.
— Всички бяха там. Лун, Викхамер — цялата компания.
— Естествено.
— Обаче ми хрумна идея — продължи Рьонинг гордо. — Защо да стоя на това място? Та оттук не се вижда нищо. Невъзможно е да са успели да отцепят целия район.
— Добре си се сетил — похвали го Грюнг.
— Нали? Получихме съобщението май точно час по-рано. Признавам, не очаквах толкова много народ. „Ен Ер Ко“ и „Те Ве 2“ вече бяха пратили коли.
— Заради балерината. — Грюнг набоде хапка от татарски бифтек. — Публиката е на крака.
— Точно така — усмихна се Рьонинг. — Но някои от нас си седят тук, а други още мръзнат там горе.
— Дали са още там?
— Все едно — вдигна рамене той.
— Да, продължавай. Стигнахме до загражденията.
— Наистина бяха отцепили района, така се оказа. Обаче, както ти е известно, обиколката не се оказа напразна. Като че ли… — отпи глътка вино и си потупа носа, — понякога просто надушваш нещата.
Грюнг надигна чашата си.
— Не разбрах много добре — призна редакторът; едва прикриваше любопитството си. — Какво общо имат тук проститутките?
— Именно за това става дума.
Усмихнат, журналистът избърса устни със салфетката. Харесваше му. Искаше да се наслади на мига.
— Заизкачвах се покрай пътя и хоп — кого виждам?
— Кого?
— Трябва да започна отначало. — Рьонинг махна на сервитьора да донесе още вино.
— Проститутките ли? Какво общо имат те?
— Имат — отвърна Рьонинг с усмивка. — Разпознах едно от лицата. Сред тълпата.
— Сред зяпачите ли?
— Веднага разчетох погледа му — триумфираше Рьонинг. — Не беше там да гледа. Отвличаше вниманието.
Грюнг поклати глава.
— Давай малко по-бавно. Кой, казваш, е този човек?
— Казва се Пол Амюнсен.
— И кой е той?
— Помниш ли случая, по който работехме? — прошепна Рьонинг, приведен над масата. — Преди няколко месеца получихме информация за клиенти на проститутки: вземат момичетата от центъра и ги водят горе, за да… за да си свършат работата.
— И ти заложи камери. — Грюнг го погледна строго, сбърчил нос.
— Не, не официално, но ми посочиха един тип да ми помогне с онези неща. Сещаш се, реагират на движение. Използват се за заснемане на животни.
— Това не ни е позволено, Ерик, знаеш. По дяволите! — Грюнг ядосано тръсна глава.
— Така и не заложихме фото капани. Нищо не ме свързва с Амюнсен, успокой се!
Шефът му понечи да се обади, но се отказа.
— Зарязахме темата. Нищо не излезе, нали помниш, само че долових нещо в погледа му.
— Оставил е камерите.
— Свиня! — сухо изруга Ерик. — Надявал се е да заснеме нещо за лично ползване. Веднага разбрах. Смърдеше на угризения. Само за десет секунди го накарах да си признае.
Сервитьорът се върна с виното. Рьонинг изчака да му напълнят чашата и продължи.
— Бум! След двайсет минути бяхме у тях, включихме компютъра му и ето…
Нахилен, той остави телефона на масата.
— Невероятно — цъкна с език Грюнг. — Гледа ли го?
— Естествено.
— И?
— Цялата сцена.
— Цялата ли? Вижда ли се…?
— Всичко.
Рьонинг побутна телефона по бялата покривка.
— Може ли?
Редакторът го взе от масата, все едно поема новородено бебе.
— Естествено.
— Благодаря — смотолеви Грюнг и пъхна телефона в джоба на сакото си.
— Удоволствието е мое — вдигна чаша за наздравица Рьонинг.
Възрастният редактор се озърна нервно, сякаш се опасяваше, че са ги проследили от Агенцията по сигурността или всеки момент ще нахлуе отрядът за бързо реагиране. После се изправи внимателно и спокойно се отправи към тоалетната.
Когато Миа пристигна, Къри вече я чакаше пред асансьорите. Набитият булдог натисна копчето и се хвана за челото.
— Тежък ден, мамка му!
