— Да, за всички ни — съгласи се Миа.
— Къде се изгуби? Да не си пиянствал?
— Само малко, спокойно.
От изражението му Миа заключи, че не иска повече да го разпитват.
Беше отпуснал рамене, а под очите му се очертаваха черни кръгове.
В погледа му имаше нещо неразгадаемо.
Не успя да пропъди спомена за думите на Вол в „Лори“, но в момента силите ѝ не стигаха да се задълбочава в тях. Три убийства. Не му беше времето сега.
— Къде отиваме? — попита тя, докато пресичаха подземния паркинг.
— Мястото се казва „Игри в «Торшхов»“.
Къри отключи една кола с дистанционното.
— Аз ще карам. — Миа му взе ключовете.
— Сериозно ли? — изджавка булдогът.
— Да.
Тя се настани зад волана, а Къри с въздишка си сложи колана. Видимо му беше доста трудно да си крепи главата на раменете.
— Как успяхме да го открием за толкова кратко време? — поинтересува се Миа, изкарвайки колата от гаража.
— Грьонли прати имейли на всички, за които се сети. Магазини за играчки, вносители, хора от бизнеса и бързо-бързо получи отговор относно евентуалния ни заподозрян.
— Говори ли с човека?
— Силно е да се каже. Спеше. Обеща да дойде възможно най-бързо.
— Не беше ли отворено.
Къри изстена и подпря глава с ръце.
— Ъъъ… не. От онези алтернативни места е. Предлагат истински играчки. Ръчна изработка. Материалите им не вредят на бедните деца от Третия свят — такава история. С хипарско работно време. Обаче идва.
Той извади от вътрешния си джоб кутийка с тютюн и с мъка успя да си напъха една доза под устната.
— Носиш ли вода?
Миа се засмя.
— Каква вода? Да не би да имам кранче в джоба?
— Знам ли, мамка му. — Къри отново подпря глава. — Хората си носят бутилки с вода. Не е невъзможно, по дяволите.
— Извинявай.
Тя свърна по пътя за квартал „Торшхов“.
— Ами ибупрофен?
— Не — усмихна се съчувствено Миа. — Да спра ли някъде?
— Може ли?
Миа Крюгер свърна до тротоара и изчака Къри да изтича до „Севън-илевън“.
— Благодаря — смотолеви булдогът.
В колата глътна четири таблетки и почти цялото съдържание на бутилката.
На Миа ѝ се стори най-разумно да мълчи, докато стигнат.
Паркираха и откриха ръчно издяланата табела. Междувременно до тях се дотътри дългокос мъж на средна възраст с гъста брада.
— Вие ли се обадихте?
Той измъкна дрънчаща връзка ключове от широкия си анорак.
— Йон Ларшен — подаде му ръка Къри.
— Тумас Ланге — представи се брадатият мъж. — Но всички ми викат Тумас Дългия3.
— А не ви ли наричат Кале? — Миа посочи табелата над вратата.
Мъжът се усмихна.
— „Дървото на Кале“? Чували ли сте за него? От детската програма.
— По цял ден лежи на дървото и зяпа облаците — измърмори Къри.
— Това съм аз — отново се усмихна Ланге.
— „Живее сред града момче, казва се Кале; има си дърво Кале…“ — затананика полицаят, без да уцели нито тон от мелодията.
— Помниш ли? Кале си лежи в клоните и размишлява над живота, а дядо му чете вестник, седнал на тревата.
— Помня — кимна Миа.
— Шведска работа. Защо, по дяволите, всичко хубаво идва от Швеция. Емил, Тьорвен, детектив Бломквист4, „Белият камък“5. Да се сещаш за нещо хубаво от Норвегия? Не, дявол го взел, всичко е шведско.
— Да влезем ли? — посочи отворената врата Миа.
— „Роня, дъщерята на разбойника“, Алфонс Оберг6.
— След теб. — Миа прекрачи прага след Къри.
— Виждал ли съм ви преди? — попита Ланге, когато и тримата се озоваха в магазина.
— Миа Крюгер — подаде ръка тя.
— Аха. — Той свали дългия си пъстър шал и го захвърли върху щанда. — Знаех си, че сте известна. Да ви предложа ли нещо?
— Не, благодаря.
— Само ни кажете вие ли продадохте това.
Къри извади от джоба си снимка. Ланге я взе и сбърчи нос.
— Моя е, да. Кой е запалил къщичката ми?
— Това се опитваме да разберем — обади се Миа. — Много ли сте продали?
— Не, само една — тази. В днешно време не се търсят качествени стоки. Жалко, направих много. Според мен се получиха хубави.
Ланге върна снимката на Къри и изчезна в склада. Върна се с бяла кукленска къща, точно копие на намерената пред лагера „Скар“.
— Бамбук. — Ланге остави къщичката на щанда. — Най-екологичният материал на света. Расте бързо. Изисква малко ресурси. Би трябвало да правим всичко от бамбук. Тук някъде имам брошура…
— Не се притеснявайте — успокои го Миа. — Наскоро ли я продадохте?
— Всъщност да. На едно изключително симпатично момиче. Приличаше малко на вас, но с по-светла коса.
— Момиче ли?
— Момиче, жена, дама… Както предпочитате. Млада жена да, на двайсет и няколко. Много симпатична. Дълго разговаряхме. Искаше да замине за Гоа. Били ли сте там?
— Ангола ли? — не разбра Къри.
— Не, Гоа, Индия. Раят, както го наричам. Обикновено прекарвам там зимата, но не и тази година, за съжаление. Търговията ми не върви добре както по-рано. Всички искат лъскави пластмасови дрънкулки. Не ни пука за планетата. Планетата ни отива по дяволите, а децата ни ще наследят целия този боклук. А сега и тези изтребители. Колко ще излязат? Сто
