Социални работници с любезни, но сдържани изражения влизат и излизат от хладните стаи. Поднасят документи за подпис.
Появяват се още хора. Попълват се други формуляри. Почти прозрачното тяло на близначката ѝ, загърнато в одеяло, е отпред в колата.
Близо до Миа прозвъня трамвай и тя се отърси от мислите си. Опомни се. Бутна вратата от ковано желязо и застана пред регистратурата.
— Здравейте! С какво мога да ви помогна?
Зад прозорчето надничаше дружелюбно, изтощено лице.
— Миа Крюгер. Имам среща с Милдри Лин.
— Добре. Седнете там, веднага ще дойде.
— Благодаря.
Едва седна и вратата се отвори. Показа се социална работничка на средна възраст.
— Здравейте, Миа. Мина доста време. Радвам се да ви видя отново.
— Благодаря. И аз.
— Хайде да отидем в кабинета ми. По-добре е да говорим там, струва ми се.
Миа я последва по коридора. Минаха през настлано с чакъл дворче. Кабинетът ѝ беше малък, скромно обзаведен, с писалище и обещаващи помощ плакати по стените.
Милдри Лин си намести очилата и седна.
— Хората тук са малко скептично настроени към полицията, нали знаете, но разговарях с някои от тях. Не бяхте особено конкретна.
— Вярно е — съгласи се извинително Миа. — Но не разполагам с нищо друго. Сесилие. Сисе. Носела е червено ватено яке. Някъде към четирийсетте.
— Поразпитах набързо и струва ми се, намерих кой ще ви помогне.
— Така ли? — изненада се Миа. — Значи съществува.
— В смисъл? — не разбра Лин.
— Не, нищо, просто…
— Както споменах, отнасят се скептично към полицията — продължи социалната работничка. — Разбираемо е.
— Става въпрос за нещо лично — успокои я припряно Миа. — Не е официално. Не водя разследване. Никого няма да обвиня. Само се опитвам да я намеря.
— Разбирам. Вярвам ви. Честно казано, самата аз недолюбвам полицейската служба, но вас все пак ви познавам.
— Благодарна съм ви. Оценявам жеста.
Лин вдигна телефона.
— Здравей, Милдри е. Там ли е Сюне. Чудесно. Ще провериш ли дали може да дойде за малко? Това, за което говорихме. Добре, благодаря.
Изчакаха безмълвно в малкия кабинет на вратата да се почука.
— Здравейте!
Младо момиче — на осемнайсет-деветнайсет години, слабо и длъгнесто, с неспокоен, блуждаещ поглед надникна нерешително.
— Здравей, Сюне. Влез. Добре ли си?
— Ъъъ, да. — Момичето хвърли бегъл поглед към новодошлата.
— Това е Миа Крюгер — представи я Лин.
Сюне подаде тънката си ръка.
— Здравей, Сюне — изправи се Миа. — Приятно ми е да се запознаем.
— Ъъъ, да.
Слабото момиче остана право, не знаеше къде да застане.
— Седни тук — стана Милдри. — Имам задачи. Става ли? Ще се оправите ли без мен?
— Не се тревожете — усмихна се Миа Крюгер. — Ако и ти нямаш против.
— Нали не е направила нищо лошо? — попита момичето.
— Кой? — не разбра Миа.
— Сисе.
— Не, изобщо. Въобще не е свързано с полицията. Просто е… важна за мен. Има ли смисъл това, което казвам?
Милдри Лин се усмихна и излезе.
— Не знам — отвърна слабото момиче. — Защо е важна за теб?
— У нея има нещо мое.
Момичето седна, без да е съвсем убедена, че няма да я излъжат.
— Какво?
— Това. — Миа протегна ръка. — Или по-скоро като тази.
Сюне погледна с усмивка сребърната гривничка.
— Имах такава.
— Така ли?
— Да, но не съвсем същата. С три корабчета. С платна. Подарък от брат ми, преди да замине на война.
— Брат ти е ходил на война?
Слабото момиче се уви в размъкнатата вълнена жилетка и колебливо кимна. Поклати се на офисния стол. Погледна нервно през прозореца към двора.
— Беше отдавна.
— Коя война?
— Не знам. Замина за… как се нарича? За чуждестранния легион.
Миа кимна.
— Искаше да е готин, предполагам, но изчезна безследно. Мама се опита да се обади за помощ, обаче не е толкова лесно, ако си доброволец, нали разбираш? Била ли си на Лофотенските острови?
— За съжаление не.
— Планините при нас се спускат от небето право в морето — отново се усмихна момичето.
— Звучи невероятно красиво.
— Красиво е.
— Значи я познаваш — Сисе?
— Да — призна накрая тя. — Обаче май си е отишла.
— Как така си е отишла?
— Умряла е. Така разправят, но не съм сигурна. Всички говорят какво ли не, нали? В този град никога не е ясно кой казва истината.
— Отдавна ли не си я виждала?
— Да, от… може би преди Коледа я видях веднъж.
— Добре ли я познаваше?
— Доста добре, да, прекарвахме сума ти време заедно. Беше мила. Винаги споделяше дозите, не ѝ се свидеше. Даваше и пари назаем, когато има.
— Само Сисе? А още нещо? Как се казваше? Къде живееше?
— Според мен не живееше никъде — отвърна Сюне. — И не знам цялото ѝ име. Говори ли с Кевин?
— С кого?
— Кевин. Постоянно бяха заедно. Отначало си помислих, че му е майка, но не беше. Явно са били просто добри приятели или… Както и да е, ако намериш Кевин, той със сигурност знае повече.
