Момчето в снега полностью

Сюне се закашля и се загърна още по-плътно в тънката жилетка.

— Къде да намеря този Кевин?

— Нямам понятие. Навсякъде и същевременно никъде. Като всички нас. Знам ли.

— Значи не можеш да ми кажеш къде ходи той най-често? Или дали има телефон.

— Не, нямам престава.

— На колко е години? Как изглежда?

— Не е много възрастен. Навярно малко по-голям от мен. Когато го видях за последно, носеше жълта шапка. Винаги ходи с нея, но това надали ще помогне. Нищо чудно да я е изгубил. Не знам.

— Да, разбира се, но все пак ще се оглеждам за жълта шапка — отбеляза Миа.

В този момент вратата се отвори и се подаде Милдри Лин.

— Сюне, лекарят може да те прегледа. Съгласна ли си?

— Да, добре — изправи се момичето.

Лин погледна Миа, а тя ѝ кимна.

— А между другото — Сюне се спря на вратата, — има странни вежди.

— Кой? Кевин ли?

— Да, малко са… почти липсват. Нещо не е наред с тях.

— Няма вежди?

— Не че няма, ама почти.

— Трябва да тръгваме, днес има много пациенти — с приветлив тон се намеси Милдри Лин.

— Разбира се — надигна се и Миа.

— Надявам се да намерите каквото търсите.

— Благодаря за помощта, Сюне.

Момичето се усмихна леко и вдигна нерешително ръка за поздрав, после обгърна с ръце тънкото си телце и последва Лин в коридора.

Кевин седеше в склада на „Севън-илевън“ на „Хегсехайгсвайен“. На челото му имаше издутина не защото някой го беше ударил, а защото беше гладен. Обикновено издържаше без храна е дни. Когато си биеше хероин, не му трябваше нищо друго — караше я само на малко вода — но от няколко дена не се беше боцкал и изведнъж го обзе силно желание да хапне „Сникърс“.

— Проклет наркоман. Стои тук през цялото време — отекна в далечината глас.

Кевин опита да фокусира погледа си, за да види кой говори, но не му се удаде.

Тъпа идея.

Така си беше помислил. Нямаше пари за обичайната доза и не бе успял да си набави. Беше твърде изтощен. Едва ли не болен. Не му бяха останали никакви сили. Биха си нещо друго — Джими и той. Разтопени хапчета. Риталин и рохипнол. Стимулант и успокоително. Джими чул отнякъде, че това е добър заместител на хероина, но преди иглата да му прободе кожата, през ума на Кевин мина тази мисъл: тъпа идея.

Оттогава спомените му се губеха.

— Зомби — произнесе друг глас и го смушка в раменете.

— А? — отвори очи Кевин, поколеба се дали е излязло нещо от устата му.

— Спиш ли? — попита мъжът, добил формата на пазач, и изведнъж Кевин се почувства съвсем бодър, щеше да скочи, но пак угасиха осветлението и отново му се приспа.

Тъпа идея.

Според слуховете, някога Джими е бил учител по математика, впоследствие полудял и посегнал към наркотиците. Знаеше страшно много за устройството на света, но това свърши страшно зле.

Кога беше?

Повдигаше му се, а в стомаха му имаше само стомашна киселина. Принципът, според който минус и плюс дава нула или каквото беше щукнало на Джими, за да комбинира стимулант и успокоително, не даде добър резултат. В един миг беше изключително бодър и го налегна чувството, че ако поиска, ще стигне и до луната, в следващия — блуждаеше далеч.

Сега се бе устремил надолу.

Мина му. Вече беше по-добре. Скоро щеше да се свърши. Само да издържи последния пристъп. Спомни си за глада си. Намери „Севън-илевън“ и видя сникърса. Чудесна находка. Блъсна се в един стълб и изгуби съзнание, събуди се в тази стаичка. Не беше чак хубаво, но на кого му пука. Тъпият шоколад. Важното е, че скоро ще свърши.

Проклета работа.

— Погледни. — Момичето посочи нещо на щанда.

Кавин вече беше в съзнание, но не я разбра какво казва.

— Пари ли е откраднал? — попита пазачът.

— Да, от касата — отвърна момичето. — Тук имаше почти двайсет хиляди, а сега са останали само половината.

— У теб ли са парите — отново го смушка пазачът.

— Сникърс — промърмори Кевин, усещаше сухота в устата, но поне си беше възвърнал гласа.

— Взел си само шоколад, така ли?

Искаше да кимне, страх го беше обаче да не би главата му да падне, затова продължи да седи неподвижно.

— Лъже. — Момичето пак посочи касата. — Хванах го на местопрестъплението. Идвал е и преди. Погледни, парите липсват.

Сега се чувстваше по-добре. Виждаше и чуваше какво става. Олекна му. По дяволите. За момент се уплаши, че ще умре. Не беше ли по-рано днес?

— Къде са парите?

Пазачът го сграбчи за раменете.

— Ако не ги върнеш, ще ни принудиш да се обадим на полицията.

— За какви мангизи ми говорите? — объркано измърмори Кевин.

— От касата — посочи за трети път момичето, сякаш два пъти не стигаха. — Тук имаше поне двайсет хиляди. Сега са наполовина, виждаш ли?

Свърши се. Слава богу. По дяволите, не, пак започваше. От ужас, че получава нов пристъп, Кевин се вкопчи в стола по не, оказа се фалшива тревога. Още си беше тук. Нямаше продължение. Проклетият Джими. Никога повече няма да прави така. Трябва да говори с Лоте. Налага се да проведат сериозен разговор. Бяха гаджета. Трябва да правят разни неща заедно, не бива да имат тайни един от друг.

— Ще се върна след седмица.

— Къде отиваш?

— Не мога да ти кажа.