Момчето в снега полностью

— Защо?

— Не ме питай, Кевин. Моля те. Имай ми доверие.

— Добре, но ми дай поне някакъв жокер, мамка му.

— Ще взема нещо.

— Какво?

— Не ме разпитвай повече. Обещавам ти, когато се върна, ще се пръждосаме заедно.

— Ще се пръждосаме ли? Къде?

— Далече оттук, от тази проклета дупка. Двамата с теб. Не звучи ли добре?

Добре звучеше, естествено. Кевин усети как се връща на себе си. Време е да продължи живота си. Изгуби си телефона. Нищо чудно, че не са се чували с Лоте. Трябва да си намери нов.

— Къде са? — настояваше сърдито пазачът.

— Кое?

— Парите от касата.

— Взех само един „Сникърс“ — запъна се той.

Пазачът погледна момичето, а тя поклати глава. Минаха няколко секунди, преди Кевин да прозре какво се е случило. Подсказа му го нещо в очите на момичето от „Севън-илевън“. По дяволите. Проклета кучка. Тя беше задигнала парите. Видяла го е там и се е възползвала. Естествено. Наполовина упоен наркоман. Идеално. Взема парите. Обвинява него.

— В такъв случай просто оставаме тук, докато дойде полицията — обяви пазачът.

Дойде още един. Охранител. Не успяват да завършат училище, но имат нужда да упражняват власт. За шест години по улиците на Осло, Кевин често се беше сблъсквал с тях. В търговските центрове. По паркингите. Във входовете. Навсякъде, където е възможно да се приютиш и стоплиш.

— Там е пълен хаос. Нещо се е случило. Никой не идва — избоботи новодошлият.

— Трябва да доложим, за бога — обади се госпожица Присвоявам-си-пари и скръсти ръце върху тениската си.

Ехо, слушайте. Не е за чудене, че не сте влезли в полицейското училище. Каса с пари и наркоман. Защо ми е да оставям половината? Ако съм ги взел аз. Десет хиляди ли? Защо да оставям десет хиляди? Кевин се засмя на това колко е умен и тъкмо щеше да отвори уста, когато на улицата пред магазинчето се случи нещо страшно. Свистене на метални колела, последвано от небивал човешки вопъл.

— Какво става, по дяволите?

Пазач номер две надникна през вратата и ококори очи.

— О, боже!

— Трамваят е прегазил човек.

Изведнъж се възцари хаос. Кевин се намираше между пазач едно и пазач две, долепил лице до прозореца. На улицата лежеше възрастен човек. В такъв миг хората не знаят какво да правят. Не го пише в сценария. Вървиш си по улицата. Писнало ти е. Не щеш ли, нещо се случва. На земята лежи човек, умира пред очите ти. На някои им прилошава. Други се суетят. Трети плачат. Четвърти звънят на бърза помощ. Пети вадят телефона си и снимат. Намират се и хора, които действително се опитват да помогнат. Слагат ръце върху гърдите на ранения. Правят му дишане уста в уста. Стараят се да спрат кръвотечение то. Кевин не се присъедини към никоя група. Върна се спокойно в склада. Пъхна останалите десет хиляди в джоба си.

И се втурна към центъра.

Хеге Анита беше само на седем, но възрастните не подозираха колко много знае. В Службата за закрила на децата, например, хората са опасни. Крадат малки момиченца от майките им. Дойдат ли, налага се да пази пълна тишина и да не отваря, колкото и да звънят. Ако се уплаши много, както става понякога, достатъчно е само да запуши уши с пръсти и да си мисли за нещо хубаво. За бялата котка на площадката пред блока. Или да си изпее наум някоя песничка. Всички птички или Дядо Коледа седи в хамбара, макар Коледа да е далече. За Коледа ще отидат при баба, нищо, че мама каза така и миналия път, а не отидоха.

Днес учителят я задържа след часовете. Пак я пита, но Хеге Анита знаеше какво да отговори, та за щастие този път мина добре. Учителят, Туре, имаше заболяване, защото косата му растеше само около ушите — на темето нямаше коса, но беше добър. Хеге Анита не искаше да го лъже, но човек невинаги получава каквото иска — беше ѝ пределно ясно, просто се налагаше да го направи.

Бихме желали да говорим с мама — ще ѝ предадеш ли?

Тя кимна, усмихна се лъчезарно, каза „да“.

Не идва на родителските срещи, не вдига телефона.

Отново кимна, почеса се по крака, мисли си за нещо друго — например за децата, тръгнали към къщи — вижда ги през прозореца, у тях живеят и мама, и татко, не отсъстват постоянно и не спят по цял ден.

Даде ли ѝ писмото, което пратих по теб?

Завърта се на стола, престори се, че ѝ се пишка. Обикновено помага.

Хеге Анита извади ключа, увесен на врата ѝ, и заключи след себе си.

— Ехо?

Тишина.

Обувките на мама обаче си бяха там, а якето, което винаги носеше, бе захвърлено на пода, затова усети прилив на радост.

Мама е вкъщи.