Ура — искаше ѝ се да извика — не твърде силно, разбира се, мама не обича да я будят, ако спи, а тя често спи, когато не е на работа. Или може би не точно работа, но за всеки случай прави разни неща за пари, затова постоянно е уморена и обикновено я няма.
Не много отдавна в училище имаха ден на родителите и някои майки на другите деца разказаха какво работят. Една, лекарка, лекува болни хора. Друга, зъболекарка, помага на децата, ако имат дупка в зъба. Една от майките работеше с компютри, а на една друга работата ѝ се състоеше в това да си стои вкъщи — почти като мама — помисли си тя. И мама можеше да дойде, макар да отказа и да се разсмя, когато я попита.
— Ехо? — прошепна предпазливо Хеге Анита и си изу ботушите.
Спусна се по коридора и се втурна в хола, но там нямаше никого.
Вратата към спалнята беше затворена.
Не бива да я безпокои — знаеше, но днес… След прекрасните неща, които се случиха днес, сигурно ѝ е позволено.
Туре я бе похвалил. Показа рисунката ѝ на целия клас и се изказа толкова хубаво, че тя се изчерви. Беше нарисувала дядо в колата му и до него — баба. И кучето, разбира се, а отзад — риболовен кораб и чайка. Изобщо не помисли за рисунката, преди учителят да дойде до чина ѝ.
Златна звездичка.
Не можеше да повярва.
Децата в класа ѝ се възхищаваха.
— Уау, колко е хубава!
— Уау, колко си талантлива!
— Уау, ще ме научиш ли да рисувам така?
В междучасието всички искаха да играят с нея като никога. Позволиха ѝ да е първа на криеница и даже я избраха за капитан на единия отбор по слобал7.
Какъв чудесен ден!
Рисунката беше в раничката ѝ.
Хеге Анита я извади внимателно и застана пред вратата.
Отказа се.
Така е най-добре.
Хеге Анита прибра рисунката в раничката си и отиде в кухнята. Усмихна се, като видя какво има на плота. Зърнена закуска „Хони-Корн“. А в хладилника намери и мляко. Сигурно мама пак е взела пари, вероятно от мъжа с униформено яке — никога не влизаше, стоеше в коридора — нищо чудно, че е уморена. Доволна, занесе двете неща в хола и включи телевизора.
„Ен Ер Ко Супер“ — любимият ѝ канал, но не излъчваха предвидената от три програма.
Отгоре на екрана пишеше
Хеге Анита сипа мляко в купичката и усили звука.
— Днес полицията публикува снимки на основния заподозрян за трите убийства.
Показаха снимка на мъж.
„Чудатата команда“. Това ѝ беше любимото. И анимационното филмче за момиченцата, които си имат коне. Сега конете ги нямаше — само снимка на въоръжен мъж с каска.
Отвори червената кутия и сипа „Хони-Корн“ върху млякото — така е най-интересно, защото може да потапя зрънцата, представяйки си, че са малки кораби с пътници, и после ги спасява с уста.
Хеге Анита пъхна лъжицата в купичката. В същия миг на екрана се появи нова снимка и тя ококори очи.
— Полицията издирва също и тази жена…
От телевизора я гледаше…
Снимка.
После още една.
Излизаше от някакъв магазин.
Носеше зеления си каскет.
Жената продължаваше да говори, но момиченцето не я чуваше.
После показаха рисунка.
И трета снимка.
Мама?
Хеге Анита затропа с чорапки по гладкия под. Замръзна за момент на прага, а сърцето ѝ биеше лудо под пуловера. После се реши и захлопа силно по затворената врата на спалнята.
Холгер Мунк седеше във „Фреди Фуегос Бурито Бар“ на улица „Хаусман“ и хапваше късна закуска. Спа лошо и за първи път се събуди без апетит. Беше раздразнен. Тесните и ужасно твърди пейки не допринасяха за доброто му настроение, но поне си напълни стомаха. Поколеба се дали да не отиде в „Старбъкс“ — беше по-близо — ала нямаше сили да понесе навалицата. Не и днес. Тръгна си от срещата с неприятно чувство и с напредването на вечерта то се задълбочи. Надменни всезнайковци, но възможно ли е да са толкова сигурни? Да са убедени, че това е човекът? Гложди го цяла нощ, става няколко пъти, пуши на прозореца цигари една след друга като комин, а след няколко часа се събуди в изключително лошо настроение и му се гадеше.
Смачка хартийката и довърши колата. В този момент в помещението влезе Анете Голи. Не бяха разговаряли от вчера следобед, а Мунк се нуждаеше от помощ да подреди мислите си. Обикновено разчиташе на Миа, но тя не си вдигаше телефона. Разбираемо защо.
— Здравей. — Анете се озърна леко объркана.
— Съгласен съм — избърса устата си със салфетката Мунк. — Трябваше да изляза от къщи. Изведнъж си представих как чуват и виждат всичко, което си казваме там.
— Кой?
Голи седна.
— Знаеш — измърмори началникът ѝ. — Генералите.
Анете се подсмихна, затъквайки косата си зад ухото. Беше изключително натоварена след срещата вчера, но колкото и да бе изтощена, го прикриваше добре.
— Кафе? — предложи Мунк. — Бурито?
— Не, благодаря. Трябва да се върна възможно най-бързо.
Бяха отворили импровизирана телефонна централа в „Грьонлан“: двайсет линии с прилежащия им персонал. Направиха заподозрения обществено достояние и отговорът не закъсня.
— Как върви?
