Момчето в снега полностью

— О, знаеш как е — изпъшка Анете. — Непрекъснато се обаждат. Не е лесно да се овладее положението, но пресяваме, доколкото ни е възможно.

— Дотук нещо може ли да се приеме за достоверно?

— Трудно е да се определи. Не разполагаме с капацитет да проверим и половината. Виждали са го при съседите, на Канарските острови, в метрото — току-що, на водни ски в езерото Сонване. Един човек дори твърдеше, че е треньорът на футболния отбор на дъщеря му — вярно, не приличал съвсем на снимките, но се държал като военен.

— Виж ти!

— За какво искаш да говорим? — попита Анете, пренебрегвайки звъна на мобилния си телефон.

— За това.

Мунк отвори папката на масата пред себе си. Извади портрета на Карл Йоверлан и го сложи до снимката на Иван Хоровиц.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Наистина ли смятаме, че е един и същ човек?

Голи погледна набързо изображенията.

— Холгер…

— Сериозно — изръмжа Мунк. — Погледни.

— Неприятно ти е да те командват, знам. На мен също, но какво да направим?

— Не, виж — настоя той. — Има прилики, но достатъчно ли са? Да захвърлим всичко налично? Да играем по тяхната свирка? Като палета?

— Така е, но и тези двете не са съвсем еднакви, нали?

Тя посочи двете рисунки.

— Нали вече стигнахме до заключението, че се крие, маскира или каквото и да прави там.

Телефонът ѝ отново иззвъня и тя погледна екрана.

— Микелсон. Трябва да вдигна.

— Ще почака — изсумтя Холгер Мунк. — Значи, според теб приликата е достатъчна, та да ги оставим да поемат ръководството.

— Все пак са приблизителни скици…

— Знам, но изпратих Къри.

— Къде?

— При хората, които са го видели на живо.

— В хотела в Стария град ли?

— И в „Сагене — чисти и мие“.

— Добра идея, въпреки че лично аз бих го държала под око.

— Ако не за друго, поне да потвърди тяхната хипотеза.

— Че е същият тип ли?

— Да.

Анете отново се подсмихна.

— Разбира се, Холгер. Ти решаваш, макар аз…

— Вярваш ли им?

— Не виждам причина да се съмнявам в тях. Защо ще ни насочват към грешен човек, защо ще ни дават секретна информация, ако нямат основание за това? Нали видя с какво разполагат? Нямаме и трошичка от техните ресурси. Имах чувството, че зад прозорците наднича ЦРУ. Колко време им отне да стигнат до Хоровиц? Двайсет минути?

— Да, така е.

— Ти решаваш, разбира се, Холгер, но ако питаш мен, сме на прав път. Снимките му са отпреди три години — не забравяй. Освен това…

— Знам, скиците не са точни. Просто искам да се уверя.

— Естествено — надигна се Анете.

— Само още нещо. — Мунк ѝ махна да седне. — Направи ли ти впечатление, че не ни дадоха списъка с петдесетте жертви?

— Секретна информация. NTK, нали така?

— NTK друг път — измърмори Мунк и извади един лист от папката.

— Взел си го? — изненада се Голи.

— Разбира се. Всичко си има граници. И виж тук.

Той прокара бързо пръст по няколко имена.

— Какво да видя?

— Ан-Хелен Юнергор.

— И?

— Том-Ерик Вангсетер.

— Не разбирам.

— Нямали капацитет да се погрижат за горките хора. Поне да ги предупредят, ако не друго.

— Холгер — поклати глава Анете.

— Честно. Колко хора се казват така? Антон Биргер Лундамо? Ясно, много от имената в списъка може и да са по-разпространени, но тези? Защо не направят нещо за някого от тях?

— Холгер — повтори тя.

— Не, сериозно. Обмислям да изпратя хора.

— Да се свържеш с тях?

— Да.

— Не, не.

— Защо не?

Тя се приведе през масата към него, озърна се крадешком и прошепна:

— И какво ще им кажеш? Един луд на свобода убива случайни хора и името ви е в списъка. Колко време ще мине според теб, преди да го видим по новините? Ще настъпи същински ад.

— Да, но, Анете, ами ако се касае за твой близък?

— И кого ще изпратиш? Габриел? Юлва? КРИПОС вече са пренасочени. Както и цялото управление в „Грьонлан“. Почти всеки регулировчик е зает да проверява получените сведения. Всичко това е много по-значително от нас, Холгер. Става въпрос за добруването на народа, за спокойствието на хората и подобни работи. Да не говорим, че на секундата ще си измият ръцете с теб. Преди да разбереш, ще броиш полярни мечки на Свалбард.

— Изобщо не ми пука — изсумтя Мунк.

— Твоя воля — отвърна Анете, а телефонът ѝ отново завибрира изключително дразнещо. — Лично аз се осланям на тях. Става дума за съветниците на министър-председателя, за Министерството на правосъдието. Не без основание са на този пост. За Иван Хоровиц съм убедена, че все някой знае нещо — трябва само да отсеем лудите. Близо сме. Скоро ще изскочи нещо. Усещам го. Трябва да вървя.

Тя стана и взе чантата си от масата.

— Надявам се да си права. — Началникът на отдел „Убийства“ прибра листата в папката. — Ще ме уведомиш веднага, ако се разбере нещо, нали?

— Ти си първи в списъка — засмя се Голи.

Телефонът ѝ иззвъня за пореден път.

Къри прекрачи прага на „Сагене — чисти и мие“ и се стресна от звънчето, оповестяващо пристигането му. Мамка му. Нервите му не бяха съвсем наред. Само три хапчета и малко уиски снощи. Дори изпитваше известна гордост, но тялото му не беше съгласно.

— Да? — От рецепцията го погледна възрастна виетнамка, без да оставя плетивото си.

— Полиция — извади картата си Къри. — Отдел „Убийства“. Кой е управителят?