Момчето в снега полностью

— Вече — не си направи труда да стане възрастната жена.

— Моля?

— Вече бяха тук.

От задната стаичка излезе млад мъж.

— Казва, че вече сте идвали — усмихна се той, облягайки се на плота. — С какво мога да ви помогна?

— Йон Ларшен — отново показа картата си Къри. — Имали сте служител на име Карл Йоверлан, вярно ли е?

Виетнамката вдигна очи към небето и промърмори нещо.

— Не, не служител, а почасов работник — уточни елегантният мъж. — За какво става въпрос този път?

— За това — измънка Къри, пъхайки ръка в джоба на якето си.

Само три.

Или не бяха ли четири?

Не, три, нали беше спокоен?

Три хапчета и едно, може би две уискита.

Не помнеше кога се е мушнал под завивката до Луна, но като се събуди, тя му се усмихваше от възглавницата.

Пълен контрол.

— Благодарение на вашите показания направихме този портрет, нали?

Той изглади намачкания лист и го сложи на плота.

— Да — потвърди младият мъж. — Защо? Случило ли се е нещо?

— А този?

Къри прерови джобовете си и накрая намери снимката на войника, Хоровиц.

— Кой е това? — вторачи се в изображението младият виетнамец, присвивайки очи.

— Този мъж ли е бил ваш служител?

— Хм, да видим…

Виетнамецът сбърчи вежди и заразглежда фотографията. Жената с плетивото поклати глава и измърмори нещо неразбираемо.

— Какво казва?

Младежът се усмихна извинително.

— Надебелял е.

— Така ли? Обаче е същият човек? Той е бил… работил е при вас?

— Почасов работник — за втори път уточни виетнамецът и разгледа снимката по-отблизо. — Изглежда по-млад, но е Карл Йоверлан. Да, така ми се струва.

— Сигурен ли сте?

Жената с плетивото пак поклати глава, промърморвайки нещо.

— Същият човек е, доколкото виждам.

— Супер, благодаря. — Къри прибра портретите в джоба си.

Да се отбие в бар-ресторант „Сагене“.

Не се ли намираше точно ето там?

Малка бира.

Колкото да си проясни главата.

— Кажете, ако можем да направим още нещо. Ще се радваме да помогнем.

— Направихте повече от достатъчно. Още веднъж благодаря.

Къри отвори вратата, този път внимателно, за да избегне звънчето.

Иван Хоровиц.

Карл Йоверлан.

Един и същи човек.

От сутринта Мунк се намираше в ужасно настроение. Къри отдавна не го бе виждал толкова кисел, но сега въпросът беше изяснен.

Войник.

Ветеран от Афганистан.

Нямаше представа откъде се взе този заподозрян, но все едно. Потвърди го. Един и същи човек. В последно време беше като на тръни, а това със сигурност щеше да помогне да си върне благоразположението на Мунк. Потребно му беше. Трудно обясняваше откъде е цицината на челото му и защо не е отишъл на работа.

Бар-ресторант „Сагене“.

Само за малко.

Но първо ще се обади на Мунк.

Ще му съобщи добрата новина.

Извади си телефона от джоба и тъкмо понечи да набера номера, когато телефонът му зазвъня.

Вцепени се от изненада, виждайки името на дисплея, почти забрави да вдигне.

— Здравей, Миа — отговори той, когато най-накрая успя да координира пръстите си. — Къде си? Търсят те.

— Вдясно от теб. На петдесет метра. До църквата. Сив автомобил „Субару“. Виждаш ли го?

— Какво? — огледа се Къри.

— Синьо яке. Виждаш ли?

— Ъъъ, да.

— На отсрещния тротоар. Пред „Севън-илевън“. Жената с телефона. Със сиво палто. Кафяви ботуши. Виждаш ли я?

— За какво говориш — обърна се Къри.

— Не се издавай. Тръгни.

— Какво имаш предвид?

— Върви. Не им показвай, че си ги разкрил. Тръгни към парка.

Да ги е разкрил ли?

Къри не разбираше нищо, но все пак я послуша. Закрачи по тротоара.

— Какво става?

— Две червени телефонни кабини — виждаш ли ги?

— Ъъъ… да.

— Виждаш ли пейката?

Наистина не схващаше нищо. Отново погледна крадешком жената със сиво палто пред магазина. Изведнъж установи, че и тя го гледа. Не задълго. Само за секунда, преди да отвърне бързо поглед към витрината.

— Миа? Какво се случва?

— Само ме слушай, Йон. Прави каквото ти казвам.

— Добре. — Къри продължи да пристъпва по асфалта.

— Пейката — виждаш ли я?

— Да.

— Седни с лице към църквата.

— Ъъъ, добре.

Къри отново погледна към жената в сиво палто. Беше се обърнала към него и го следеше с очи.

Колата до тротоара. От нея излезе мъж в синьо яке.

— Провери какво има отдолу.

Той протегна механично ръка и напипа нещо, прикрепено към пейката. Лист хартия.

— Не разбирам — запъна се, а жената спокойно пресече улицата и застана пред една витрина точно срещу него.

— Влез в „Севън-илевън“.

— Добре.

— Покажи си значката. Имат заден изход. Намери ли бележката?

Мъжът в синьо яке влезе в парка.

— Да.

— Изключи си телефона. Ще се видим след час — повтори Миа.

И затвори.