Момчето в снега полностью

Долорес ди Санти беше сигурна, че Дяволът се е наместил в живота ѝ. Израснала бе в малкото пристанищно градче Нортоскузо на остров Сардиния, беше дъщеря на местния касапин и на изключително богобоязлива жена. Майка ѝ започваше деня, като се кръстеше и произнасяше думите Non oggi, Dio; Не днес, Господи. През детството си се отнасяше скептично към прекомерната вяра на майка си в рая и ада, ала сега, седнала на студената пейка в катедралата „Св. Олав“ на улица „Акаршгата“, направи същото. Non oggi, Dio, макар да беше напълно убедена, че вече е твърде късно.

На младини мечтаеше да стане архитектка, но желанието ѝ не се изпълни. Той дойде с яхта и я превзе с щурм. Салваторе ди Санти. Наследник на богат род от Милано. И така годините отлетяха — не разбра къде са отишли. Дъщеря, после син. Майка ѝ беше домакиня и тя си бе обещала никога да не става като нея, но в крайна сметка заживя по същия начин.

Живееше добре, нямаше от какво да се оплаква. И дъщеря ѝ, и синът ѝ получиха добро образование — той стана лекар, а тя — инженер. Салваторе ди Санти се стремеше към политическа кариера и малко по малко амбициите му се увенчаха с успех. Прекараха пет години в Южна Африка — той като посланик на Република Италия, а тя — като съпругата на италианския посланик. Там именно се случи онова, което тя отдаваше на намесата на Дявола в живота ѝ. Съвсем безобидна забежка. Беше млад. Много по-млад от нея. Служител в посолството.

L’introdizione del diavolo.

Встъплението на Дявола.

Богомолците се изправиха и Долорес отново се прекръсти. Обедната служба приключи. Огледа се за отец Мали, но не го видя никъде. Днес месата отслужи друг свещеник, което я разочарова — беше тук да говори с отец Мали. Налагаше се да изповяда греховете си. Това бе единственият начин. Трябваше да сложи край на терзанията си, вече не се издържаше.

В Южна Африка беше топло. Пъстро. Пълно с живот. Тук, на това забравено от бога място, където се бяха преместили, беше тъкмо обратното. Посланик на Република Италия в Норвегия. Не вярваше, че е възможно да се мръзне така през зимата. Светлина не идваше. Вечен мрак. Според календара вече трябваше да е настъпила пролетта, но тя не се показваше, не искаше да я дари с така необходимата ѝ топлина. Il diavolo. Следваше я навсякъде и се налагаше веднъж завинаги да изповяда греховете си. Да се върне у дома, в Италия. Не понасяше повече тази мразовита земя.

Долорес се отправи нерешително към сакристията и кимна на свещеника.

— Отец Мали?

— Хм, не сме го виждали отдавна — отвърна младият човек на онзи дървен език, от който не разбираше нищо. — Навярно е болен. За съжаление не успяваме да се свържем с него.

— Отец Мали? — повтори тя, но той очевидно не схващаше.

— Сигурно скоро ще се появи — усмихна се свещеникът, ала тя пак не разбра и дума.

Затова беше наложително да разговаря с отец Мали. Той говореше малко италиански. Беше учил в Рим. Тя говореше малко английски. С общи усилия се получаваше. Мали я бе уведомил, че е удължил времето за изповед. Сутрин, преди обед, да дойде, когато пожелае.

Пристъпи бавно към дървената изповедалня в дъното на църквата — вероятно това се опитваше да каже новият свещеник — и седна да чака на пейката. След двайсет минути вече ѝ дотегна. Май нямаше да дойде. Вдигна чантата си от студения под и понечи да се изправи, но в този момент забеляза тесен процеп във вратата.

Дали наистина не беше там?

Това ли бе казал свещеникът?

Направо влизай.

Долорес направи няколко нерешителни крачки към богато орнаментираната кабинка.

— Scusa? Отец Мали?

Къри влезе в кафе „Мистрал“ в квартал „Майорстюа“ и свари Миа на една маса в най-отдалечения ъгъл.

— Какво става, по дяволите? — изръмжа булдогът и тежко се отпусна на стола срещу нея.

— Отърва ли се от тях? — погледна го неопределено тя.

Синеоката индианка изглеждаше крайно възбудена. Не знаеше къде да си сложи ръцете, нервно почукваше с нокти по чашата с кафе и непрекъснато се озърташе. Ако не я познаваше, щеше да предположи, че е взела нещо.

— Така мисля — смотолеви той. — Какво се случва, по дяволите? Да не си си изгубила ума?

— Изключи ли си телефона?

— Да.

— Добре. Следят ни. Джипиес. Знаят къде сме по всяко време. Досетих се, че така те наблюдават.

— Мен ли? — изпуфтя Къри. — Какво става, по дяволите?

— Извинявай — хвана ръката му Миа. — Трябваше да те потърся по-рано, но сега съм тук.

Възрастен мъж си поръча бира на бара. Изкушението погъделичка небцето на Къри, но той не му се отдаде.

— И кои, за бога, са тези хора?

— Специалният отдел, дълга история — нервно си затъкна косата зад ухото Миа. — Трябваше веднага да те предупредя, съжалявам.

— Специалният отдел ли? Полицията? Защо следят мен? Какво съм направил, по дяволите?

— Виж — приведе се към него тя. — Преди няколко дни ме навести агент на име Вол. Помниш ли адвоката — Лоренцен?

— Не.