— Собственикът на откраднатата кола, мерцедеса, с който са откарали Вивиан Берг в планината. Все едно, този Вол искаше да разбере дали го държим на мушка.
— Адвокатът ли? Защо?
— Хероин — отпи глътка кафе Миа. — Смятат, че са намерили основния канал за внос на наркотици и той е замесен.
— Дрога? — тръсна глава Къри. — И какво общо имам аз?
— Според тях трафикантите имат вътрешен човек — прошепна Миа.
— Какво?
— Полицай. Някой от нашите хора. И искаха да им помогна да го докажат.
Думите ѝ бавно му се изясниха.
— Аз ли? — изсъска Къри толкова силно, че човекът на бара се обърна.
— Шшшт — изшътка Миа.
— Аз ли? — изръмжа той по-тихо.
Тя кимна.
— Мамка му, това е безумие!
— Знам.
— Как, по дяволите, им е дошло на ума?
— Дълга история.
Тя се опита да го успокои, но Къри беше обзет от ярост.
— Какво, за бога, съм направил
Удари с длан по масата с такава сила, че чашата на Миа издрънча. Барманът се сепна и ги погледна угрижено.
— Успокой се. Не е важно. Казах им, че не си ти. Няколко пъти. Нали не си ти, Йон?
Тя наклони глава и се загледа в него. Къри установи колко е изтощена.
— Не съм аз, естествено — гневно процеди той. — Защо ми е?
— Виждаш ли? Значи, няма за какво да се тревожиш.
— Мътните го взели — изруга той и остана безмълвен, неспособен да добави нищо друго.
— Необходима ми е помощ — приведе се напред Миа.
— Как изобщо…
Къри все още се мъчеше да проумее положението си.
— Тук ли си? — привлече вниманието му Миа.
Сега видя ясно.
Отдаде го на възбуда. Сгреши. Тъкмо обратното. Деликатната му колежка бе толкова изтощена, че едва седеше на стола.
— Добре ли си, Миа?
Тя задържа дъха си за миг, затвори очи и сякаш се унесе.
— Миа?
— Добре съм. Просто…
— Не си ли спала?
Тя поклати глава.
— От колко време?
— По-малко от денонощие, няма страшно — махна с ръка тя.
— Какво става по дяволите. — Къри се облегна на масата. — Специалният отдел ме смята за изменник, а ти изглеждаш, все едно си видяла призрак. Какво си правила, та не си спала?
— Обхождах улиците — разтърка очи тя. — Из града.
— Защо?
— Слушай — стегна се тя. — Нуждая се от помощта ти, става ли? Не знам кого другиго да помоля.
— Разбира се, Миа. Готов съм на всичко.
В погледа ѝ проблесна благодарност. Отново затъкна косата си зад ухото и му се усмихна уморено.
Мамка му, наистина не беше наред.
— Става въпрос за Сигри — изплю накрая камъчето Миа.
— Сестра ти ли?
— Да. Аз…
— Но тя…
Синеоката индианка отново затвори очи и Къри за миг се уплаши, че ще припадне, ще се строполи пред очите му от другата страна на масата.
— Трябва да ми помогнеш да намеря един човек.
— Разбира се, Миа. Кого?
— Познаваш хората, нали? Беше дълго време в отдел „Наркотици“.
— Точно така. Кого търсиш?
— Казва се Кевин — сподели тихо тя. — Търсих го навсякъде цяла нощ, но…
— Наркоман ли е?
Тя кимна.
— В града ли се намира?
Миа наклони глава напред, но не я вдигна от гърдите си.
— Ще ти помогна, естествено — бързо я увери Къри, полагайки нежно ръка върху нейната. — Знаеш ли още нещо за този тип? Само името ли имаш?
— Сисе — изстена тя.
— Сисе ли?
— Кевин и Сисе. Един от тях или най-добре и двамата. Нали ще ми помогнеш?
— То се знае. Мога ли да попитам защо или…
Миа премигна и прокара ръка по умореното си лице.
— У нея има нещо мое.
— У наркоманката ли? У Сисе?
— Да.
— Ще се заема. За бога, Миа, разбира се! Обаче ако ми обещаеш нещо.
— Какво?
— Да поспиш малко, става ли?
Тя се усмихна пресилено.
— Ами…
— Не, сериозно, Миа. Кевин и Сисе. Поемам ги. Няма проблем. Ти поспи, съгласна ли си?
Последва дълго мълчание.
— Добре — склони накрая Миа.
— Чудесно.
Къри извади телефона от джоба си.
Мунк премина през загражденията и се качи по стълбите пред катедралата „Св. Олав“, където го посрещна командирът на операцията. Торгайр Бек, негов познат полицай. Няколко пъти бяха играли шах заедно. По време на партиите им на Мунк му се бе наложило да си признае, че все още има какво да учи.
— Патолозите са вече тук — докладва Бек.
— А криминалистите?
— Идват. Имаш ли представа какво точно се случва?
— В смисъл? — угаси цигарата си Мунк.
— Навсякъде е пълен хаос, не мога да се свържа с никого — почеса се по главата Бек.
— Иван Хоровиц — отсече началникът на отдел „Убийства“.
— Ясно, но все пак? Цялата полиция?
Без да удостои въпроса му с внимание, Мунк влезе през масивната порта. В църквата цареше полумрак. Стъпките му отекнаха във внушителния неф. Лилиан и екипът ѝ вече работеха в дъното до кафявата изповедалня.
— Кой го е намерил?
— Една италианка — отвърна Бек.
— Италианка ли?
— В свещеническата канцелария е. Не е на себе си. Не спира да плаче. Едно аташе от посолството е при нея. Тя е съпруга на италианския посланик.
— Виж ти!
— Да я задържим ли?
— Разпита ли я?
— Доколкото успях. Дошла е да се изповяда. Помислила, че свещеникът е вътре, което в известен смисъл се оказало вярно — вдигна вежди Бек.
— Запиши данните ѝ и я пусни да си ходи — нареди Мунк и се насочи към Лилиан Лун.
