Момчето в снега полностью

— Здравей, Холгер — свали си маската Лун и му се усмихна.

— Какво имаме?

Въпросът беше излишен. В едното от отделенията на изповедалнята видя отпуснатия назад свещеник — погледът му издаваше ужас.

— А там има фотоапарат — посочи Лун.

— От другата страна.

Тя потвърди безмълвно.

— Явно се е изповядал. После най-вероятно е дрогирал свещеника през решетката. Отишъл е от другата страна и е свършил каквото е имал да върши.

— Погледна ли в обектива?

— Да, не се въздържах.

— И?

— Двайсет и девет — промълви тя.

— Дяволска работа!

— Така изглежда — отвърна Лун без нотка на ирония.

— Има ли ранички по устата?

— Не видях такива, но не е задължително — хората реагират различно на веществата.

— А следа от убождане?

— Да, на същото място.

Лун си сложи маската, а към тях прокънтяха забързаните стъпки на Анете Голи.

— Какво имаме? — попита тя, след като си пое дъх.

— Номер двайсет и девет — глухо я осведоми Мунк.

Извади списъка от джоба на палтото си.

— Паул Мали, енорийски свещеник.

— Мамка му — изруга Анете, поемайки листа.

— Още ли не си съгласна? — изгледа я той.

— С кое?

— Паул? Мали? Не е ли време да започнем да предупреждаваме хората.

Анете Голи прехапа устни, но не отговори. Мунк поклати ядосано глава и се отправи към събралите се около олтара хора.

Не минаха много часове и тя получи отговор. Луна го изгледа с недоумение няколко пъти, но Къри настоя.

— Не искаш ли бира?

— Не, само кафе.

По усмивката ѝ разбра, че не възразява. Барът беше празен, само няколко редовни клиенти на преклонна възраст се навъртаха около джубокса, ала Къри беше обхванат от параноя.

Следят ли го?

Бяха ли…?

Никакви полицаи не бяха, естествено. Няколко пъти ги бе виждал тук безпаметно пияни, почти в безпомощно състояние. По дяволите. Нямаше какво да направи. Гордост. Леко се засегна, не, всъщност доста го заболя. Как е възможно някой да се усъмни в неговата почтеност. В какво се беше провинил, мамка му? Колко хора го подозираха? Негови познати. И колко време продължаваше всичко това? Сега, след като се поуспокои и премисли фактите, схващаше логиката. Типове в спортни якета на бара онзи следобед, когато не му вървеше, пи твърде много и забрави да яде. Биеха на очи — не си ли го помисли тогава? Дяволска работа.

На телефона пред него се изписа непознат номер.

Да не го вдига, да почака няколко минути и ще се обадят отново, от друг номер.

Джимбо.

Необяснимо защо, но той настоя да направят така. Когато разбра какво иска Миа, Къри нямаше съмнения на кого да се обади.

Джимбо Монсен.

Познаваше този талантлив полицай още от Полицейската академия. Бяха заедно в отдел „Наркотици“, но после Джимбо започна да работи под прикритие и оттогава правеше все същото. Съкурсниците му се изкачваха в йерархията, а Джимбо избра да остане на улицата. Преди няколко години, на по бира, Къри го попита каква е причината, но не получи ясен отговор.

— Така ми харесва — вдигна рамене той и повече не отвориха дума по въпроса.

Джимбо Монсен.

Кой друг?

И ето че отговорът дойде.

Изчака, докато прецени, че е минало достатъчно време, и набра изпратения му по-рано днес номер.

— Къри? — прозвуча мрачният глас.

— Как мина? — осведоми се напрегнато Къри.

— Бинго — отвърна лаконично Джимбо. — Кевин, нали така? Младеж. Със странни вежди.

— Да. И Сисе.

— Нея не я намерих. Знам за кого става въпрос, но се говори, че е умряла. Гушнала е иглата.

Годините под прикритие бяха повлияли не само на външността, но и на езика му. Къри едва го позна при последната им среща, помисли го за бездомник и щеше да му махне да се разкара.

— Така ли? Мъртва е?

— Не е сто процента сигурно, но май да.

— Ами Кевин — продължи да го разпитва Къри, — знаеш ли къде е?

— Не ти ли казах? Искаш ли да се срещнеш с него?

— Да, моля. Възможно ли е?

— Всичко е възможно — прокашля се Джимбо.

— Имаш ли мангизи?

— Мангизи ли? Защо?

— Ще ти уредя среща, но се съмнявам да се съгласи, ако не му се подхвърли нещо, нали разбираш? Пази се да не си развали репутацията, ако говори с ченгетата.

— Да, разбира се. За каква сума става въпрос?

— Колкото за една доза — би трябвало да е достатъчно.

— Хилядарка?

— Кажи ги две — така няколко дни няма да се налага да обикаля за дрога. Трябва да помагаме на хората, когато е възможно, нали?

— Добре. Как ще го осъществим?

— Ще те уведомя — отвърна лаконично Джимбо и затвори.

— Искаш ли още?

Луна пристъпи към него с кана кафе. Къри кимна. Замисли се дали да не се обади на Миа. Не. По-добре да изчака. Да я остави да се наспи. Отдавна не я бе виждал толкова уморена.

Тъпа работа.

В какво се беше забъркал?

Как така не е разбрал нищо?

Гадният алкохол беше виновен.

Той беше виновен.

Не, мамка му, това е недопустимо.

Корумпиран идиот ли е?

Не, по дяволите.

Той е добър полицаи.

Даже адски добър.

Ще настъпят нови времена.

Точно така.

Къри изруга тихо, надигна чашата кафе и зарея поглед през мръсния прозорец.