Габриел Мьорк седеше в малката зала за заседания с лаптоп на скута и не успяваше да събере мислите си. Стената срещу него беше почти пълна. Художествена творба на Лудвиг Грьонли. Снимки, листа и бележници във всякакви цветове. А на тясната стена до вратата — само една:
Иван Хоровиц.
Мунк не беше особено изчерпателен, Голи се бе изказала също толкова уклончиво. Сутрешното съвещание протече по странен начин, но въпреки това Габриел използва деня да работи по това, което му заръчаха. Новият заподозрян. Иван Хоровиц. Беше изчезнал безследно от 2012 г., ала все пак беше немислимо да не е оставил следи в мрежата.
Не намери много. Всъщност не откри нищо с по-скорошна дата. Само стар профил във фейсбук. Няколко снимки на Хоровиц в униформа, намръщен срещу слънцето, с автомат в ръце. Последната публикация беше от 2011 г.
Габриел изпита неприязън по време на разговора и просто затвори.
Иван Хоровиц.
Място и дата на раждане: Гьовик, 21.11.1988 г.
На неговата възраст. Габриел тръсна глава и продължи да изучава бележките.
Майка: Ева Хоровиц, починала 2007 г. (пътна злополука).
Баща: Анатол Хоровиц, починал 2007 г.
Братя и сестри: няма.
Гимназия „Гьовик“: 2006-2008 г.
Армията, батальон „Телемарк“: 2008-?
Освободен от войската. 2010 г.
Приет в психиатрична клиника „Блакста“. 2011-?
Това му направи силно впечатление. Пациент в психиатрията „Блакста“. Помнеше колко се притесняваше в сградата с офиси близо до стадион „Юлевол“ и после просто заряза всичко.
Остана разочарован, признаваше си го. Толкова усилия, хвърлени на вятъра. Макар и да не намери начин да извлече информация от материала. Но пък да го остави ей така? Искаше му се да я помоли да се поровят още малко. Да седнат заедно и да проверят дали някъде там няма да открият нещо, но не го направи. Не я беше виждал от доста време. Не идваше на съвещанията. Никаква я нямаше. Миа сякаш се бе изпарила и нито Мунк, нито другите му колеги изглеждаха разтревожени. Това го порази, но пък и всичко в участъка му се струваше странно, откакто се бе появил основният заподозрян. Съвсем неочаквано, от нищото. Редовите служители в отдела не получиха обяснения нито от Мунк, нито от Анете, осведомиха ги само, че сега издирват този човек. Пълна мобилизация. Източникът е от Военноразузнавателните служби, не знаеха друго. Не биваше да задават въпроси.
Медиите бяха изцяло заети с издирването на Хоровиц.
Войник.
Сериен убиец.
Свободно обикаля по улиците на Осло.
Днес през деня Габриел се прибра за малко вкъщи видя лицата на хората. Бързаха да се придвижат от точка А до точка Б, прегърнали децата си, за да ги защитят. Съседите, с които обикновено разменяше по няколко думи в градината на Френския дом, се оттеглиха набързо, едва ли не тичешком се прибраха на сигурно място зад червената врата.
Влизаше им в положението.
Самият той изпрати Тове при майка ѝ в Хаделан заедно с Емилие.
— Сериозно ли говориш, Габриел?
— Всичко е наред, само за мое успокоение.
— Да, добре. Мама сигурно ще се зарадва да ни види.
Целуна ги набързо на раздяла и изпита облекчение, виждайки как задните фарове на волвото се губят в далечината.
— Колко забавно!
Юлва влезе с иронично изражение и лаптоп под мишница и се отпусна на съседния стол.
— Има ли нещо ново?
— Не и след съвещанието.
— Все трябва да е възможно да направим нещо, а не само да висим тук.
Исландката въздъхна и разтърка очи. Габриел разбираше какво има предвид. Обичайно пълните с живот помещения, непрекъснато звънящи телефони и тичащи из коридорите хора ги нямаше — участъкът се бе превърнал в пустош, там сега бяха само двамата. Лудвиг беше отишъл в „Грьонлан“, Мунк и Анете — в църквата. Бяха съобщили за нова жертва, свещеник. Габриел се надяваше да се върнат, да ги съберат и да ги информират за развитието на случая, но не, явно имаха друга работа. От Миа нямаше и помен.
— Кога ще ми кажеш? — смушка го Юлва.
— Какво?
— О, не се опитвай да ме заблудиш — усмихна се симпатичната исландка.
— За кое?
— Задачката ти — продължи закачливо Юлва. — Хайде де! Прозрачен си. За Миа ли е?
— За какво говориш? — Габриел усети как бузите му поруменя ват.
— Добре, така да бъде — престори се на обидена тя. — Тайно поръчение, значи? Нищо ли няма да ми кажеш? Моля те! Какво си направил?
Габриел Мьорк въздъхна. Да става, каквото ще. На Мунк сигурно му беше безразлично. А и без това едва ли щеше да послужи за нещо.
— Хакнах базата данни на Волфганг Ритер — изстреля той.
