Момчето в снега полностью

— Майтапиш ли се? — засмя се Юлва. — Без позволение.

— Получих позволение — смотолеви той. — От Миа.

— О, за бога! — подсмихна се тя. — Как я хакна? В кабинета му ли отиде? В компютъра му ли влезе?

— Седнах в чакалнята — сниши се леко Габриел. — Лошо ли постъпих според теб?

— Бога ми, не, разбира се! Майната му. Какво откри? Тук ли е?

Тя придърпа стола си по-близо до неговия и се взря любопитно в екрана.

— За нищо не става — уведоми я направо той. — Но е странно. Тъкмо мислех по въпроса. Хоровиц — той посочи бележките на Лудвиг, — лежал е в психиатрия „Блакста“.

— И защо да не става за нищо — полюбопитства Юлва. — Ами ако Иван Хоровиц също е бил пациент на Ритер? Възможно е да открием нещо във файловете.

— Вече проверих — поклати глава Габриел. — Не е бил там.

— Откъде знаеш?

— Прегледах ги — повтори той.

— Нали току-що каза, че са неизползваеми?

— Това са ръкописни бележки на психиатъра, сканирани във формат PDF. Разбираш ли? Не е възможно да се търси в документите.

— В смисъл?

— Написани са на ръка и сканирани.

Юлва очевидно не схващаше.

— Да кажем, че ни интересува думата пожар. Или Братята с лъвски сърца. Няма как да накараме компютърът да ги търси. Знаците трябва да са разпознаваеми. Нали така?

— Да.

— Ако искам да търся в бележките, трябва първо да науча компютъра да разпознава почерка му. А изглежда еди-как-си, Б — еди-как-си и така нататък, но това би било трудно. Как се различават отделните букви — Л от К, М от Н и прочее, нали?

— А, да! — възкликна тя; най-накрая разбра какво има предвид той.

— Положително е възможно, но пфу… ще отнеме седмици.

— А как… — намести очилата си Юлва.

— Какво как?

— А как знаеш със сигурност, че няма нищо за Хоровиц?

— По заглавията.

— Тоест?

— Погледни. — Габриел отвори един документ. — Нарекъл ги е по някакъв начин. Виждаш ли? Име и дата на раждане. В заглавията мога да търся, естествено — няма проблем, както и в останалите файлове.

— Ами ако… — замисли се тя.

— Ако какво?

— Знаем възрастта му.

— Е?

— Да го потърсим по рождената му дата? Щом е написана.

— Да, но аз вече знам, че не е сред пациентите. Името му го няма.

— А Карл Йоверлан.

— Няма го, проверих.

— Хубаво, но виж там. — Тя посочи стената пред тях. — Рисунките.

— Да?

— Не са еднакви.

— Какво се опитваш…?

— Убиецът очевидно е… не знам… действа изключително премерено. Нищо не е случайно. Тук носи очила, а там е с друга прическа. Ами ако във файловете има информация за Хоровиц. Под друго име или… нямам представа.

— Абсолютно излишно е — въздъхна Габриел. — Защо ще дава фалшиво име на психиатъра? И възможно ли е изобщо? Не трябва ли… Не, не става.

— Хм, прав си — свали очилата си исландката. — Защо ще лъже за името си.

— Именно.

— Защо, за бога, ще дава фалшиво име?

Тя отново си разтърка очите и намести очилата на носа си.

— Даа…

— Именно.

Замълчаха, загледани в пъстрата стена.

— Ами ако…

— Какво?

— Не, безсмислено е. — Исландката отпусна глава в дланите си. — Мамка му. Щеше да е толкова хубаво да подскажем нещо на старите. Седим тук като статисти. Мразя да не мога да допринеса с нещо.

— Абсолютно съм съгласен.

— Но все пак… Психиатрия „Блакста“? Нали и на теб ти е минавало през ума? Трябва накъде да е срещнал жертвите? Да, бе, случайни… Все нещо го е провокирало. И Вивиан Берг, тя е първата убита, нали?

— Да, и?

— Вивиан Берг. Първата жертва. Пациентка на Ритер. Познаваш Миа — изправи се нетърпеливо Юлва. — Защо ще иска да крадеш данните, ако не е предчувствала нещо? Каза ли за какво са говорили?

— Кога?

— Когато са разпитвали Ритер.

— Не.

— Мамка му, Габриел. Сигурно има причина.

— Да, но каква?

— Ами, нямам представа, но знаем възрастта му.

— На Хоровиц ли?

— Да.

— Двайсет и пет.

— Да му дадем няколко години повече или по-малко.

— Как така?

— Ами, виж записите. Рисунките. Описанията на свидетелите. Да кажем… от двайсет и три до… двайсет и седем, нещо подобно.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Спомена дата на раждане, нали? — Тя се приближи и посочи екрана. Какво ще излезе! 19… 86 до 1990. Опитай.

Габриел не беше съвсем сигурен какво иска, но зададе числата.

— Колко пъти се срещат?

— Двеста седемдесет и пет.

— Виждаш ли — смушка го Юлва доволна.

— Искаш да изчетем всички? Знаеш ли колко време ще отнеме?

— Защо не? Имаш ли какво друго да правиш?

В помещението цареше пълна тишина. Някъде в далечината се чуваха двигатели на автомобили. Бръмченето на вентилационна система, за чието съществуване Габриел дори не подозираше.

— Да, защо не? — измърмори накрая той.

— Супер — усмихна се тя и за пореден път го сръчка. Аз ще взема А до… до коя буква?

— Н.

— Чудесно. А ти се заеми с останалото. Изпрати ми ги, моля те — скочи Юлва.

Приличаше на ученичка, засмяна до ушите и пляскаща нетърпеливо с ръце.

— Среща тук, когато сме готови или ако междувременно изникне нещо.

— Може да отнеме дни — изпъшка Габриел.

— Няма значение. Изпращаш ли ги?

— Сега.

Той прикачи файловете в адресиран до нея имейл.