Момчето в снега полностью

Миа, изпаднала във вакуума между съня и действителността, не си намираше място. Тялото ѝ беше напълно изтощено, ала умът ѝ работеше на високи обороти. Този път се отказа от вълшебния сънотворен еликсир на Марли, не се възползва от възможността да заспи дълбоко. Очакваше Къри да звънне всеки момент, налагаше се да остане будна, адекватна, да намери изход.

Мунк я търси няколко пъти, докато вървеше към квартал „Тьойен“, но тя не му вдигна. Кое им даваше право да се отнасят с нея по този начин? Дяволите да ги вземат всички. Тя прегледа набързо съобщенията, които ѝ бе изпратил. Нова жертва. Паул Мали, свещеник. Още един фотоапарат, номер двайсет и девет. Тези думи я последваха върху меката възглавница и бавно потънаха в изнуреното ѝ тяло.

Числата. Четири, седем, тринайсет, двайсет и девет. Списък? Не е ли твърде елементарно? И защо ще използва фотоапарат? Защо му е да ги издрасква на лещите? По един фотоапарат на убийство. Има толкова много други начини да напишеш число. На стената. На тялото. Няма ли да е по-подходящо! Какъв смисъл има да оставя фотоапарати? Убягваше ѝ нещо важно. Числата са… върху апарата. Добре. Не, не, не, съсредоточи се. Числата са вътре в камерата. Има огромна разлика. Върху лещата. Не отвън. Забрави за фотоапарата, фотографията. Фокусирай се върху тази мисъл, Миа, не заспивай. Важно е. Ако натиснеш спусъка, числото става… част от снимката.

Явно все пак заспа, защото изведнъж пред нея се появи сестра ѝ — блуждаеше по улиците на Осло. Беше само сянка без лице, но несъмнено беше тя — гривната подрънкваше тежко на тънката китка. Сигри ѝ махна бавно да я последва по мокрия асфалт. Ела, Миа ела. Ненадейно пред погледа ѝ изникна момче с жълта шапка, наведено над жена в червено ватирано яке, но после изчезнаха — загубиха се в мъглата. За миг изгуби и Сигри от очи. Спря се. Сърцето ѝ биеше лудо, а от гърлото ѝ не излизаше и звук. Неочаквано зърна мама, после и татко. Пред гроба. Плачеха, опечалени, и те бяха сенки — и ето че Сигри пак се появи. Сега разбра къде е: в мазето. Дюшек на земята. Мръсната дупка, където я намериха. Сестра ѝ легна, без да бърза, стегна гумения ремък на крехката си ръка. Миа отчаяно искаше да се спусне към нея. Да я защити с прегръдката си, ала тялото ѝ не се подчини. Краката ѝ не помръдваха. Не успяваше да се помести. Сигри взе спринцовката и впи поглед в близначката си. Миа се опита да извика, да извие, да изкрещи, ала нямаше глас. Зад нея се приближи неясен силует — не беше единствен в стаята. Ръцете му я сграбчиха, държаха я здраво — непозната длан закри очите ѝ. Обзе я паника, защото сестра ѝ забоде иглата в кожата си и ѝ се усмихна в мъглата, изпаднала в забрава.

Смъртта не е страшна, Миа.

Идваш ли?

Миа се изправи рязко в леглото. Задъхваше се. Пот се стичаше по лицето ѝ. Стана, залитайки, и се заклатушка боса към кухнята. Сънят още тежеше в тялото ѝ. По дяволите. Все още замаяна, тя отвори един шкаф, наля чаша вода и я изгълта. Напълни чашата повторно и изчака права до мивката действителността бавно да заеме мястото си. Цялата се тресеше. Отпусна се тежко на един стол и най-накрая отвори очи.

Оказа се в кухнята на Чарли Брюн. Добре. Чудесно. Безопасно място. Беше пределно изтощена. Не позволяваше на тялото си да заспи. Числата. Фотоапарат. Насочен към жертвата. Издраскани на лещата цифри. Виж, Миа, погледни, за бога! Погледни през камерата! Какво виждаш, Миа?

Разбра ли сега?

Тя погледна към окачената над масата семейна снимка. Горкият Чарли. Спомени от не особено лек живот.

Господи!

Насмалко не изпусна чашата.

Не е възможно…

Да, за бога…

Четири.

Балерина.

Седем.

Джаз музикант.

Тринайсет.

Момче по бански.

Двайсет и девет…

Боже, това…

Миа се изправи с такава скорост, че си удари коляното в масата, но се втурна в спалнята и навлече трескаво дрехите си, без дори да регистрира болката. Не помнеше къде е оставила ключовете на Чарли, но все едно. Нахлузи си якето на стълбите и остави вратата отворена.

Изскочи навън.

Хора сновяха напред-назад.

Къде има такси?

Там.

Скочи на задната седалка с наполовина обут ботуш.

— Площад „Софие“ 3.

— В квартал „Бишлет“, нали?

— Карайте. Важно е.

— Бързате ли?

— Тръгвайте. Карайте… бързо.

— Добре — обади се гласът зад волана.

И най-накрая подкара паркирания до бордюра автомобил.