Тогава забеляза. Някой бе разместил снимката. Беше я извадил, а после я бе залепил наново. Ъглите стояха накриво. Пръстите все още не я слушаха, но най-накрая тя успя да я отлепи и внимателно я обърна.
Отзад беше написано нещо.
Заврънкулки, изписани със синьо мастило.
Окопити се и отгърна нататък.
Следващата снимка. На седма страница.
Миа отново отгърна, машинално — ето ги младежите върху скалата: трескаво измъкна снимката.
Разтресе се толкова силно, че едва успя да прелисти страницата. Усмихнатият свещеник. Двете със Сигри в еднакви рокли.
Същият почерк.
Синьо мастило върху грапавата хартия.
Естествено.
За бога.
Миа остави албума на пода, изправи се, залитайки, изтича през хола в антрето, за да си вземе якето, после се усети, че не го е събличала.
Йон Ивар Салем.
Къщата в пламъци.
Напипа телефона в джоба си, измъкна го и избра номера на Лудвиг Грьонли.
— Миа? Къде си? Мунк…
— Пироманът — прекъсна го нетърпеливо Миа.
Цялата стая се люлееше.
— Кой?
— Йон Ивар Салем. Помниш ли го?
— Да, естествено — потвърди Грьонли, зареял поглед в далечината.
— Ще го издириш ли, Лудвиг? Веднага. Къде е? В кой затвор?
— Добре ли си, Миа?
— Би ли го потърсил, Лудвиг? Моля те.
— Разбира се. Почакай малко.
Чу как пръстите му щракат по клавиатурата.
— „Юлершмо“.
— Сигурен ли си?
— Да. Какво се е случило, Миа?
Тя не отговори, направо затвори и се втурна в коридора. Ключовете за ягуара.
Мамка му.
Откачи ключовете от кукичката до вратата и се втурна с всички сили надолу по стълбите. Не ѝ пукаше, че оставя вратата отключена.
Къри натисна звънеца на апартамента на третия етаж, но си даде сметка, че нещо не е наред. Мъглявата мисъл бавно обсеби ума му. Не беше ли виждал някъде автомобила, спрял на отсрещната страна на улицата? По случайност ли жилището е същото? Седеше пред сградата с Алан Дал. Следяха някакво момиче, напълно излишно. А къде ли беше виждал колата?
Вратата се отвори и оттам плахо надникна едно лице.
— Да?
— Кевин?
— Да?
— Аз съм Йон Ларшен. Имаме уговорка. Чрез Джимбо.
— Хм, да, добре.
Младежът не беше на повече от двайсет години. Откачи верижката и пусна Къри да влезе.
Имаше странни вежди. Почти невидими.
Това е човекът.
Липсваше само жълтата шапка, иначе напълно отговаряше на описанието на Миа.
— Носиш ли мангизи? — смотолеви наркоманът, обръщайки с ръка кльощавия си торс.
— Разбира се.
Къри набързо огледа апартамента и очакванията му се оправдаха. Нормален човек не би го нарекъл дом. Боклуци преливаха от коридора в хола, където на пода бяха нахвърлени дюшеци. До закрития с мръсен чаршаф прозорец стоеше зелена лампа от седемдесетте.
— За две хиляди ли се разбрахме? — пъхна ръка в джоба си Къри.
— Да, шефе — измънка Кевин, поглеждайки крадешком през рамо.
Колата на улицата.
Мамка му, колко бавно загрява.
Видя я през прозореца, когато беше при Луна. Когато се строполи на пода и го беше страх да не го видят.
Пъхна парите в протегнатите тънки посинели ръце. Тялото му действаше, преди умът да го възпре.
Все още беше като в мъгла, но бавно започваше да проумява.
Мъжът зад волана. Беше го виждал някъде, знаеше си. Адвокатът. Лоренцен.
По дяволите.
Разбира се.
Видя го в очите на наркомана. Момчето пое флегматично парите и нервно извърна поглед към ненадейно появилия се зад гърба му човек.
Къри инстинктивно вдигна ръце към главата си, за да се предпази, защото знаеше какво ще последва, ала беше късно.
Мъж, излязъл от сенките.
Метален удар по слепоочието му.
Изгуби съзнание, преди тялото му да се свлече на пода.
Леденостуденият проливен дъжд бе измил паркинга, но излизайки зашеметена през тежката врата на централния затвор „Юларшмо“, Миа дори не забеляза, че вече не вали. Йон Ивар Салем. Беше изумен колкото нея. Доведоха го от изолатора — нападнал други затворници, не запомни подробности.
