Заедно тръгнаха с колата и не си размениха нито една дума, докато не спряха пред старата къщичка на портиера.
— Господин Джордж, това вие ли сте? — попита старицата, която излезе да им отвори портата. — Колко се радвам да ви видя!
Ханджията го бе посрещнал по същия резервиран начин. Джордж никога не се бе радвал на голяма популярност в района, но все пак бе наследникът на имението.
— По-добре отиди да чакаш в дневната — рече Кейт. — Аз ще извикам дядо. Огънят няма да е запален.
— Както кажеш. Но не ме карай да чакам твърде дълго на студа. Небеса, каква къща! Средата на януари, а камините не са запалени.
— И помни, Джордж, когато го видиш, трябва да му се извиниш за всичко. Вече си тук, така че се опитай да не го ядосваш.
— Най-вероятно ще се ядоса, независимо от това какво правя — отвърна брат й. — Само се надявам да ми даде стария кон, за да мога да се върна в Шап, ако това се случи. Ето го на вратата. Явно няма да ми се наложи да чакам на студено.
Старецът стоеше на стъпалата, когато колата спря, сякаш за да приветства своя внук с добре дошъл. Подаде ръка на Кейт, за да й помогне да слезе, без да отклонява поглед от лицето на Джордж.
— Значи се върна — рече му старецът.
— Да, сър, върнах се, като блудния син от притчата.
— Блудният син се разкайваше. Надявам се, че ти също се разкайваш.
— Определено е така, сър. Съжалявам, че се скарахме и… всичко останало.
— Влизай — заповяда му старецът с гневен тон. — Влизай. Да очаквам любезности от теб, е като да очаквам перли от свиня. Влизай.
Джордж влезе, като сви рамене, когато сестра му го изгледа. По този начин старият земевладелец се помири със своя наследник.
С напредването на зимата, господин Чийзакър, колкото и щастлив да се чувстваше в Норфък и колкото и доволен да бе от печалбата, която му носеше Ойлимид, започна да се измъчва от факта, че още не бе успял да спечели ръката на вдовицата Гринаул. Имаше две неща, които го тревожеха. Тя можеше да попадне в лапите на онзи безскрупулен авантюрист Белфийлд или пък да изхарчи парите си преди самият той да успее да се добере до тях. „Проклет да съм, ако не си е купила каляска, рече си той един ден, застанал на паважа пред Тумлен в Норич. Бе видял как госпожа Гринаул излиза от оградения двор в частна карета, придружена от едно от момичетата Феърстерс. Ако не е похарчила цяло състояние за тази каляска, името ми да не е Чийзакър!“
Каквито и причини да имаше да се страхува от първото, господин Чийзакър нямаше основания да се опасява от второто. Госпожа Гринаул знаеше как да се разпорежда с парите си. Бе наела каретата за срок от един месец, а що се отнасяше до момчето в ливреята — защо да не си наеме млад прислужник и да го нарича свой паж? Ако господин Чийзакър бе научил, че тя бе заела петдесет лири на семейство Феърстерс, за да им помогне да си платят сметката от един магазин в Норич, изненадата му щеше да се превърне в изумление. Господин Чийзакър искаше тази награда за себе си. Искаше я цяла и непокътната. Ето защо считаше всяко подобно разточителство за посегателство срещу себе си.
Но той се страхуваше от Белфийлд много повече, отколкото от каретата. Капитанът несъмнено се ръководеше от максимата, че в любовта и на война всичко е позволено. Можем само да се надяваме, че тя му даваше някаква утеха и облекчаваше гузната му съвест, тъй като лъжите, които казваше на своя приятел, бяха чудовищни. Но по време на война всички стратегии са позволени. Един генерал може да накара друг да си мисли, че ще го атакува отдясно, след което да го нападне по левия фланг. Ако стратегията се окаже успешна, ще го сложат на пиедестал за тази хитра измама. Ако Белфийлд успееше да се добере до онези четиресет хиляди лири, светът несъмнено щеше да му прости лъжите и да го постави на пиедестал. Междувременно стратегиите му бяха не по-малко хитри и измамни, отколкото на един изкусен генерал.
