Имаше нещо много приятно в близкото, сърдечно приятелство и горчивата, безкомпромисна ненавист в отношенията между тези човешки богове — тези човеци, които щяха да бъдат богове, ако притежаваха божественото свойство да бъдат безсмъртни. Ако нещата бяха уредени по този начин и приятелите завинаги си оставаха приятели, а враговете — врагове, както е било при нашите езически богове и богини (ако парламентът беше Олимп, на който Юнона никога не би целунала Венера), тогава нямаше да бъде толкова интересно. Но на този Олимп партньорите постоянно се сменяха и божественото сърце, преливащо от омраза към някой високопоставен съперник, внезапно се изпълваше с безгранична любов към него. Тези неочаквани обрати се случваха често и превръщаха парламентарния живот в увлекателен роман. Несъмнено той не бе толкова увлекателен за онези, които бяха прекалено близо до действието. Членовете на Парламента и техните приятели постепенно осъзнаваха, че тези обрати не означават нищо и че Лорд Еди-кой си не мрази господин Еди-кого си и не го смята за национален предател, който заслужава да бъде разпънат на кръст. По същия начин те знаеха, че сър Джон от хазната не е напълно искрен, когато говори за своя благороден приятел от външното министерство като за неподражаем гений, отличаващ се със своята прямота, дискретност, решителност и патриотизъм. Но обикновеният англичанин, който се интересува от политика (а това би трябвало да включва деветдесет и девет процента от всички англичани), не бива да наднича зад завесата. Никой зрител не бива да го прави, независимо от пиесата. Хубаво е хората да вярват в тези приятелства и вражди, а обратите несъмнено са вълнуващи. Прекрасно е, когато Оксфорд прегръща Манчестър, защото е осъзнал, че не може без неговата подкрепа, и е още по-прекрасно, когато някой безкомпромисен критик на властимащите е възнаграден за енергичността си, като е приет в кръга на благословените.
Но въпреки че външният свят бе убеден, че настоящият канцлер на хазната бе спрял да съществува, когато Камарата на общините се събра, този джентълмен зае своето място на пейката. В никакъв случай не може да бъде казано, че господин Палисър бе подкрепил кабинета на последната сесия, но въпреки това той седна от същата страна (доста по-ниско и съвсем близо до пейките на независимите). Господин Бот се настани зад него и хората разбраха, че господин Бот е изтъкнат член на партията на господин Палисър, която и да бе тя.
Лорд Чинкуебарс произнесе обръщението и трябва да призная, че го направи много нескопосано. Сигурно помните, че пивоварят Максуел го бе обвинил в това, че е прекалено шумен на ловното поле. Е, това обвинение със сигурност не можеше да бъде отправено сега, защото едва ли някой чу и дума от словото му. Речта му бе подкрепена от господин Лофтъс Фицхауърд, племенник на херцога на Св. Банги, който говореше така, сякаш бе решен на всичко да надмине лорд Чинкуебарс с всяка изречена дума (както понякога се случваше в църквата, когато вторият духовник, станал от масата за причастия, надминава своя предшественик, произнесъл литанията67 с много мънкане и недомлъвки). Думите отекваха в камарата с рязката точност на пистолетни изстрели. Постепенно ораторът се възгордя и ентусиазира и започна да натъртва някои думи повече от други, да прави драматични паузи и дори да жестикулира разпалено, предизвиквайки отвращението на своите съпартийци, останали напълно доволни от обръщението на лорд Чинкуебарс. Има много подводни камъни, които един млад парламентарен оратор трябва да избягва, но може би най-опасният от тях е подводният камък на красноречието. Каквито и недостатъци да има, поне да избягва красноречието. Не бива да бъде неточен, но това не бе особено трудно. Не бива да бъде многословен, което бе важно. Не бива да бъде сприхав, което бе още по-важно. Но всички тези недостатъци бледнееха пред красноречието. Приятелите и враговете на господин Фицхауърд знаеха, че той бе пропилял своя шанс.
В речта на кралицата бе имало няколко завоалирани намека за опрощаването на преките данъци. Това опрощаване вече бе започнало, но според кралицата то можеше да бъде продължено, ако това бе възможно. Всички знаеха, че енергичният и все още действащ канцлер на хазната бе твърдо против. Авторът на обръщението не бе казал нито дума по този въпрос, а неговият поддръжник бе казал не повече от една-две. Речите им бяха подготвени предварително, разбира се, но начинът на произнасянето им не можеше да бъде предвиден толкова лесно.
