— О, да, разбира се. Дори бих казала, че са повече от прилични. Считам ви за мъж с изтънчен вкус по отношение на облеклото.
— Уверявам ви, че не се правя на изтънчен, госпожо Гринаул. Обичам да изглеждам добре и това е всичко. Има хора, които смятат, че всички фермери са мръсни и неугледни. Това, разбира се, е вярно за онези, които плащат рента и нямат собствена земя.
Той се спря навреме, преди отново да зачекне забранената тема.
— Но няма значение какви дрехи носи един мъж, когато сърцето му е натежало.
— Не знам какво ви кара да говорите по този начин, господин Чийзакър, но самата аз се чувствам така, откакто… откакто Гринаул ме напусна.
Господин Чийзакър се чудеше как да започне и този намек за покойния й съпруг изобщо не му помогна. Често бе казвал на вдовицата, че „тревогите убиха котката“ и „живото куче е за предпочитане пред мъртвия лъв“, но госпожа Гринаул не се впечатляваше и той вече не смееше да разчита на пословици. Беше осъзнал, че трябва да смени тактиката си. Тънките любовни намеци бяха вършили работа в началото на познанството им, но вече не можеше да се уповава на тях, ако искаше да се увенчае с успех. Самата вдовица му бе казала, че трябва да говори повече за любовта си, и той бе изпил две чаши черешово бренди с надеждата да развържат езика му. Бе облякъл палто с лъскави копчета и нови панталони, защото искаше да бъде господар на положението. Трябваше да говори смело и откровено за любовта си, но просто не знаеше откъде да започне. Това бе нещото, което го затрудняваше. В продължение на около минута той седеше и мълчеше, докато тя заглаждаше веждите си с носната си кърпичка след краткия си изблик на скръб.
— Госпожо Гринаул! — възкликна той най-накрая и скочи на крака пред нея. — Скъпа госпожо Гринаул, мила госпожо Гринаул, ще станете ли моя жена? Ето! Най-сетне го казах! И говоря напълно сериозно. Всичко, което притежавам, ще бъде ваше. Разбира се, говоря най-вече за ръката и за сърцето си. Що се отнася до любовта ми… о, Арабела, само ако ме познавахте! Едва ли в Норфък има мъж, който да може да обича по-страстно от мен. Влюбих се в мига, в който ви зърнах в Ярмът и оттогава не съм на себе си. Питайте хората вкъщи и те ще ви кажат, че съм занемарил задълженията си. Занемарил съм всичко. От миналия юли насам съм отварял книгата със заплатите не повече от половин дузина пъти.
— Аз ли съм виновна за това, господин Чийзакър?
— Кълна се, че да. Не мога да спра да мисля за вас. Вече реших. Ще напусна Ойлимид, ако не се съгласите да бъдете негова господарка.
— Няма да живеете в Ойлимид?
— Точно така. Ще дам фермата под наем и ще замина някъде. Какъв е смисълът да стоя тук, когато не съм с жената на сърцето си? Не бих могъл да го направя, госпожо Гринаул. Наистина не бих могъл. Разбира се, в Ойлимид разполагам с всичко, което парите могат да купят… но това е безполезно за мъж, който е влюбен. Знаете ли, дори започнах да ненавиждам парите, стоките и всичко останало. От три месеца не съм носил банковата си книжка вкъщи. Замислете се над това.
— Но как бих могла да ви помогна, господин Чийзакър?
— Просто кажете „да“ и всичко ще се нареди. Просто се съгласете да станете моя жена. Ще се отнасям толкова добре с вас! Кълна се. А що се отнася до богатството ви, то изобщо не ме интересува! Не съм като един друг мъж, който мисли само за пари. Искам само вас. Ще бъдете моя глезла, моя кукла и мое любимо малко патенце до края на дните си.
— Не, господин Чийзакър. Това няма как да се случи.
— И защо не? Вижте какво, Арабела!
Той пристъпи към нея и падна на колене пред краката й. Беше толкова близо, че тя нямаше как да избяга. Черешовото бренди несъмнено бе оказало своето влияние върху него. Когато бе паднал на колене, кожените гамаши, обвити около краката му, се бяха опънали с пращене. Той най-вероятно не бе забелязал това в страстта си, но госпожа Гринаул, която се намираше в много по-уравновесено състояние на духа, бе осъзнала с неприятно чувство, че изправянето му нямаше да бъде толкова лесно.
— Господин Чийзакър, не се излагайте. Станете, моля ви — рече тя.
— Няма да го направя, докато не ми кажете, че ще бъдете моя!
— Тогава ще останете на колене завинаги, а това би било крайно неудобно. Няма да ви позволя да ме държите за ръката, господин Чийзакър. Моля ви, престанете.
Той я пусна, но не направи опит да се изправи.
— Никога преди не съм виждала мъж да се излага така! — възкликна вдовицата. — Ако не станете, ще ви избутам от пътя си. Ето, чувате ли? Някой идва.
Но сетивата на Чийзакър не бяха толкова изострени, колкото нейните, така че не чу нищо.
— Отказвам да се изправя — отвърна той, — докато не ми дадете причина да се надявам.
— Правете каквото искате. Но поне се дръпнете от коленете ми. Ето… ще влезе в стаята, преди да…
Чийзакър най-накрая чу стъпките и вратата бе отворена, точно когато правеше първия си неуспешен опит да стане. Капитан Белфийлд пристъпи прага на дневната.
— Хиляди извинения! — рече той. — Не видях Жанет и реших да вляза. Може ли да поздравя своя приятел Чийзакър за неговия успех?
