— Това сте вие. Аз съм съкрушен мъж… наистина е така! Никога не съм предполагал, че мога да изпитвам такива силни чувства… кълна се, че не съм. Не знам къде се намирам… но предполагам, че ще бъде най-добре да се върна в Ойлимид.
Той напълно бе забравил новото си палто и скъпия си панталон и човек нямаше как да не го съжали.
— Винаги ще мразя това място. Винаги.
— Това чувство ще премине. Ще бъдете щастлив като крал там… но само ако вземете Кейт за своя кралица.
— А какво ще правите вие, госпожо Гринаул?
— Какво ще правя аз?
— Да, какво ще правите вие?
— Имате предвид, ако се ожените за Кейт? Тогава ще ви идвам на гости и ще прекарвам половината си време в Ойлимид, за да гледам децата, както подобава на една добра пралеля.
— Не, имах предвид…
Той се поколеба и тя го помоли да продължи.
— Не смятате да се омъжите за Белфийлд, нали?
— Хайде стига, господин Чийзакър. Не бъдете толкова ревнив. Какво право имате да ми задавате този въпрос? Най-вероятно ще остана в сегашното си положение до края на дните си, но не смятам да ви обещавам нищо по този въпрос. Нито на вас, нито на когото и да било.
— Не знаете що за човек е той, госпожо Гринаул. Наистина не знаете. Казвам ви това като ваш приятел. Не е ли логично да бъде наречен просяк, след като си няма нищо на този свят? Може би вярвате, че когато някой ухажва дама, не бива да говори за парите си, но няма как да ме убедите, че от мъж, който няма нито шилинг, би станал добър съпруг. А що се отнася до лъжите, той е несравним!
— Тогава защо двамата сте такива приятели?
— Защото се държах глупаво. Сближих се с него просто защото изглеждаше като приятен човек.
— И не искате да повторя грешката ви?
— Ако се омъжите за него, госпожо Гринаул, не отговарям за действията си! Опасявам се, че ще го нараня, защото не бих могъл да понеса мисълта… този подъл, долен просяк! Предполагам, че сега бихте искали да си тръгна?
— Определено, ако смятате да говорите по този начин за моите приятели.
— Приятели! Е, повече няма да говоря за него. Предполагам, че дори цяла вечност да ви говоря за него, пак няма да ви убедя.
— Елате да говорите цяла вечност с Кейт Вавасор, господин Чийзакър.
Той не отговори. Вместо това излезе от къщата, качи се в каретата си и подкара към Ойлимид, мислейки за голямото си разочарование с горчивината на млад любовник.
— Никога не съм предполагал, че нещо може да ме накара да изпитвам такива силни чувства — рече той и се отправи към спалнята си.
Тази вечер капитан Белфийлд се отби в Клоуз, както бе обещал, но не бе допуснат в къщата.
— Господарката има главоболие — рече Жанет.
В началото на април, след края на великденското прекъсване, лейди Монк организира голямо парти в Лондон. Нейната градска къща представляваше огромно имение на площад „Глостър“, а лондонските партита на лейди Монк винаги се превръщаха в събития. Тя обикновено организираше две или три на сезон и изразходваше страшно много време и енергия, за да бъдат успешни. Тъй като това бе основното й занимание, един провал щеше да я унижи. Дори бихме могли да кажем, че един провал щеше да я съсипе, имайки предвид каква огромна част от парите на сър Козмо харчеше за тях. Но тя рядко се проваляше. Умееше да избира правилните дати, избягвайки други важни събития. Рядко се случваше хората да не могат да посетят нейно парти заради гласуване в парламента или някое друго важно събитие от светския живот на града. Организирането на партита беше нейната професия и тя я владееше до съвършенство. Полагаше повече усилия, отколкото повечето мъже полагат на работа, и да се надяваме, че си струваше.
Хората считаха за уместно да присъстват на събитията, организирани от лейди Монк. Повечето получаваха покани, но имаше и такива, които просто отиваха. Някои от тях не бяха близки приятели нито на лейди Монк, нито на сър Козмо, но самото им присъствие беше уместно. Други отиваха без покана, защото знаеха, че бе прието да го направят. Херцогинята на Св. Банги винаги бе там, въпреки че мразеше лейди Монк и лейди Монк не спираше да я тормози. Но на херцогинята бе изпратена покана, така както кметът на Лондон би поканил министър от правителството на вечеря, дори и да вярва, че последният е крадец. Госпожа Конуей Спаркс също щеше да бъде там. Тя ходеше навсякъде. Лейди Монк нямаше представа защо госпожа Конуей Спаркс бе толкова популярна, но тази популярност бе факт и тя се прекланяше пред фактите.
