Бурго все още се взираше в камината. Продължи да седи и да се взира, но не отговори.
— Помисли над това, което ти казах, Бурго — добави леля му, намеквайки, че бе време да си тръгва. Но той не помръдна от мястото си. — Или имаш нещо друго да ми казваш?
— Нямам пари — отвърна Бурго, все още втренчен в камината.
Лейди Гленкора получаваше издръжка от над петдесет хиляди лири на година. Той бе млад мъж и копнееше да придобие това невероятно богатство, до което почти се бе докоснал, когато тя се бе влюбила в него. Но сега спешно се нуждаеше от двайсет лири!
— Нямам пари — повтори той.
Думите бяха по-скоро изръмжани, отколкото изречени, и очите му нито за миг не се стрелнаха към лицето на леля му.
— Никога нямаш пари — отвърна тя с чувство.
— Откъде да ги взема? Не мога да ги изкарам. Ако разполагах с двеста лири, щях да организирам бягството и тя щеше да дойде с мен. Ако това не се случи, вината няма да е моя. Всичко щеше да е различно, ако бе дошла в Монкшейд.
— Нямам пари за теб, Бурго. Нямам банкнота от пет лири, която да мога да нарека своя.
— Но имаш…
— Какво? — прекъсна го безцеремонно лейди Монк.
— Козмо няма ли да ми ги заеме? — попита той, колебаейки се как да продължи. Говореше не за чичо си, а за братовчед си. Не би могъл да убеди чичо си да му заеме пари. Но синът му беше заможен, като разполагаше със свое собствено богатство и Бурго не му бе искал пари от години.
— Не знам — отвърна лейди Монк. — Рядко го виждам. Най-вероятно не.
— Не е никак лесно — оплака се той. — Представи си какво е да не можеш да събереш двеста лири в момент като този!
Но на Бурго наистина не му липсваше смелост и следващото му предложение безспорно доказа това.
— Ти имаш скъпоценности, лельо. Защо не ги заложиш за мен? Ще ти ги откупя с първите пари, които получа.
Когато чу предложението на своя племенник, лейди Монк се разгневи, но още преди края на разговора му бе обещала да се опита да му намери пари. Той бе любимият й племенник и почти го считаше за свое собствено дете. Всъщност тя се бе скарала с едно от децата си, а с другото вече почти не се виждаше (откакто дъщеря й се бе омъжила). Така че обичаше Бурго като роден син и му обеща парите, въпреки че трябваше да излъже съпруга си, за да ги получи.
Същата сутрин лейди Гленкора се отби на улица „Кралица Ан“, с целта да придума Алис да отиде на партито на лейди Монк. Алис категорично отказа, въпреки упоритото настояване на братовчедка й.
— Не я познавам — каза Алис.
— Скъпа моя, това е абсурдно — отвърна лейди Гленкора. — Половината хора там няма да я познават.
— Но ще познават нейните близки и приятели. Или другите гости. Аз само ще те притеснявам и изобщо няма да ми е забавно.
— Всеки, който може да отиде, ще го направи и изобщо няма да ми е трудно да ти уредя покана. Всъщност просто ще напиша бележка, в която ще посоча, че възнамерявам да те доведа.
— Недей, моля те, защото със сигурност няма да отида. И не мога да си представя защо искаш да го направя.
— Господин Фицджералд ще бъде там — отвърна лейди Гленкора, напълно променяйки гласа си и използвайки онзи тих тон, благодарение на който бе успяла да спечели сърцето на братовчедка си в Мачинг. Седеше близо до огъня, наведена напред, с вдигнати ръце пред лицето си, за да го предпази от горещината. Сега погледна настойчиво към Алис. — Сигурна съм, че ще бъде там, въпреки че никой не ми е казал.
— Това е причина ти да не ходиш — каза бавно Алис, — а не причина аз да дойда с теб.
Лейди Гленкора не смееше да сподели истинската причина да иска Алис да я придружи, а именно факта, че се нуждаеше от нейната закрила. Не можеше да се принуди да й го каже, въпреки че се опитваше да го намекне.
— Ах, а бях сигурна, че ще се съгласиш! — рече тя.
— Би било против принципите ми — отвърна братовчедка й. — Никога не ходя в домовете на хора, които не познавам. Не обичам този вид събирания. Моля те, не се опитвай да ме накараш да дойда.
— Ох, добре тогава! Щом не искаш, няма да те принуждавам.
Лейди Гленкора беше махнала едната ръка от лицето си, бе я пъхнала в джоба си, стиснала писмото, което все още носеше. Но когато Алис бе изрекла тези студени думи: „Моля те, не се опитвай да ме накараш да дойда“, тя го бе пуснала.
— Е, предполагам, че няма да ме ухапе — рече лейди Гленкора с онова детинско чувство за хумор, което бе толкова типично за нея. Дори направи гримаса, но тя бе достатъчно чаровна, за да размекне сърцето на всеки, подразнил се от шегата.
— Със сигурност няма да те ухапе, ако не му позволиш.
