Господин Грей не се чувстваше по-щастлив от своя нападател. Трябва да признаем на Вавасор, че споменът за самата схватка не го измъчваше особено. И двамата бяха постигнали известен успех, а той бе успял да каже онова, което мислеше. Нещастието му идваше от други източници. Но самата мисъл, че бе взел участие в сбиване, бе достатъчна, за да развали настроението на Джон Грей. Досега не му се бе случвало такова нещастие. Не му се бе налагало да използва нещо по-силно от думи във взаимоотношенията си с други мъже и обикновено тези думи бяха учтиви. Мисълта, че се бе сбил с мъж като Джордж Вавасор, бе мъчителна за него. Когато бе наредил да използват парите му, за да спаси Алис от нейния братовчед, той го бе направил без капчица съжаление. Просто бе сторил онова, което обстоятелствата бяха изискали от него. Но сега почти се разкайваше за решението си. „О, Алис, ти си виновна за това, което ме сполетя днес!“
След като Вавасор бе отведен надолу по стълбите от шивача, Грей се оттегли в спалнята си, за да изплакне устата си от кръвта и да се почисти. Бе чул как входната врата се затваря и знаеше, че негодникът си бе отишъл — негодникът, който бе смутил спокойствието му. След това се замисли над обвинението, което Вавасор бе отправил към него: че бе изхарчил парите си, за да придобие контрол върху богатството на Алис и по този начин да й отмъсти за отношението й към него. Нищо не би могло да бъде по-несправедливо от това обвинение. Бе наясно с този факт. Но нима обстоятелствата не бяха такива, че то да изглежда донякъде достоверно? Той нямаше гаранция за парите, които бе платил, разбира се. И не бе поискал такава. Разбира се, че парите бяха платени от собствения му джоб с единствената цел да спаси Алис, ако това бе възможно, но дали някой щеше да повярва в това, въпреки че бе самата истина?
Той плакнеше устата си, измъчван от мрачни мисли, когато хазяинът му господин Джоунс дойде да говори с него. Господин Джоунс го познаваше от няколко години и изпитваше огромно уважение към него. Той бе истински спортсмен. Баща му бе занаятчия от Кеймбридж и господин Грей го познаваше именно оттам. Но въпреки че обичаше спорта, най-вече бокса и конните надбягвания, господин Джоунс бе от онези хора, които обожават порядъчните клиенти и порядъчните наематели. Господин Грей, със своето имение в Недъркоутс, изтънчени маниери и репутация в Кеймбридж, беше изключително порядъчен наемател и господин Джоунс просто не можеше да разбере как някой би могъл да посегне на подобен човек.
— Мили боже, какво ужасно нещо, сър! — възкликна той, когато влезе в стаята.
— Много неприятно, наистина — отвърна Грей.
— Познавате ли този джентълмен? — попита шивачът.
— Да, знам кой е.
— И сте се скарали?
— Да. Едва ли бих го бутнал надолу по стълбите, ако не се бяхме скарали.
— Ако искате, можем да изпратим полицията по петите му, сър.
— Не искам подобно нещо.
— А можем да го накажем и по друг начин, разбира се.
На господин Грей му отне известно време да се отърве от шивача, но успя да го стори, без да разкрие причината за кавгата на този войнствен, достоен и много услужлив човек.
Междувременно Кейт Вавасор живееше в Уестморланд в компанията на дядо си и трябва да посочим, че не си прекарваше особено приятно. Брат й съвсем правилно бе описал стареца като стара кула, която, въпреки че бе развалина, не изглеждаше така, сякаш някога ще се срути. Джордж винаги бе възприемал дядо си като човек, изпълнен с живот и сила. Понякога старецът ставаше агресивен, а тази агресия винаги присъстваше в очите и гласа му. Но Джордж бе формирал това мнение на основата на собствените си желания или по-скоро на основата на тяхната противоположност. От години копнееше дядо му да умре и обвиняваше Съдбата във възмутителна несправедливост, понеже не прерязваше връвта на живота му. Тези мисли бяха превърнали всяка частица живец, демонстрирана от стареца, в мъчение за него. Почти се бе накарал да повярва, че ще постъпи справедливо, ако удуши дъртия проклетник. Но истината бе, че огънят в сърцето на дядо му догаряше. Ако Джордж бе знаел това, едва ли щеше да мисли за убийство.
Старият земевладелец беше много слаб и обикаляше гроба с несигурни стъпки, въпреки че продължаваше да става рано и да излиза на разходки в градината и двора на къщата, а на вечеря изпиваше позволеното от доктора количество портвайн. Докторът в никакъв случай не желаеше да го лиши от това последно удоволствие или дори да ограничи неговото количество, но все пак бе препоръчал определени промени в начина и времето на неговото приемане. Старият земевладелец упорито се бунтуваше срещу тези промени и се накара на Кейт, когато тя се опита да приложи докторските препоръки.
— Какво значение има, по дяволите? — попита една вечер старецът. — Какво значение има дали съм жив, или мъртъв, освен ако Джордж не ти е казал, че ще те изгони от къщата, когато я получи.
— Не мислех за никой друг, освен за вас, сър — отвърна Кейт със сълзи в очите.
