Какво можеше да направи Кейт сега? Тя вярваше, че дядо й умираше, и знаеше, че и други негови роднини, освен нея, трябва да бъдат с него в този момент. За тяхно, негово и нейно добро, тя не биваше да остава сама тук, докато дядо й умираше. Но кого можеше да извика? Брат й бе прекият му наследник и щеше да стане глава на семейството. Тя имаше дълг към него, особено, при положение че в този момент дядо й говореше за промени в завещанието си. Но Кейт се чудеше дали присъствието на Джордж във „Вавасор Хол“, ако изобщо се съгласеше да дойде, нямаше по-скоро да накърни неговите интереси. Нима идването му тук нямаше да направи неблагоприятната промяна, която старецът обмисляше, още по-вероятна? Джордж нямаше внезапно да се превърне в нежен и грижовен внук до леглото на умиращия си дядо и нищо чудно старецът да го прокълнеше с последния си дъх. Можеше да извика чичо си Джон, но ако го направеше без знанието на брат си, това би било несправедливо към него. И тя знаеше, че двамата никога не биха се съгласили за каквото и да било. Помисли си, че леля й Гринаул щеше да се съгласи да дойде и присъствието й нямаше по никакъв начин да повлияе на стария земевладелец по отношение на завещанието му. Така че тя реши да помоли леля си да дойде във „Вавасор Хол“ и да каже на брат си само онова, което знаеше със сигурност, оставяйки го сам да прецени какво да прави. Алис несъмнено щеше да научи всички факти от него, а чичо Джон щеше да ги научи от нея. Така и двамата щяха да бъдат доволни. Щеше да напише двете писма веднага след като господин Гограм си тръгнеше, и да ги изпрати от Шап още на следващата сутрин.
Господин Гограм пристигна и веднага се усамоти със земевладелеца в неговата спалня. Докторът също дойде. После той поиска да говори с Кейт и й каза, клатейки глава, че състоянието на дядо й се влошава с всеки изминал час и ще бъде по-добре да изпие виното си на две или дори на четири дози през деня, вместо наведнъж. Кейт обеща да опита, но посочи, че най-вероятно няма да успее да го убеди. Докторът бе принуден да признае, че пациентът му ще издържи седмица-две, най-много месец, но само ако изпълнява препоръките му. Гограм си тръгна, без да говори с Кейт, и тя започна да се съмнява, че дядо й ще живее достатъчно дълго, за да довърши завещанието, тъй като винаги бе считала процеса по изготвянето на завещание за нещо ужасно дълго и сложно. Но истината бе, че завещанието бе изготвено и подписано пред свидетели — енорийския писар и един от наемателите, поканени в спалнята на стареца. Кейт знаеше за тяхното идване, но въпреки това не вярваше, че новото завещание е било завършено.
Тази вечер, малко след мръкване, старият земевладелец влезе в трапезарията след петнайсетминутната си разходка в градината пред къщата. Денят бе студен и вятърът силен, но въпреки това бе излязъл и Кейт внимателно го бе обвила в шалове и бе закопчала палтото му догоре. Тя седна да вечеря с него. Днес не бе пил вино, въпреки че му бе носила два пъти преди обяд. Сега се опита да хапне малко супа, но не успя и още докато Кейт ядеше своето парче пилешко, поиска да сложат гарафата с вино на масата пред него.
— Не мога да ям и едва ли ще имаш нещо против да изпия виното си наведнъж — рече той.
Дори сега му беше криво, че не бе изчакал да махнат покривката от масата, но бе прекалено нетърпелив да поеме единствената храна, която можеше.
— Но трябва да хапнете нещо, сър. Искате ли препечена филия, която да топите във виното си?
Самата идея разгневи стария земевладелец.
— Хляб, натопен във вино! Защо да развалям единственото нещо, на което мога да се наслаждавам?
— Но виното ще бъде по-полезно, ако хапнете нещо с него.
— Полезно! Нищо вече не е полезно за мен. И много добре знаеш, че не мога да ям. Защо трябва да се измъчвам?
Той си напълни втора чаша, но се поколеба, преди да я вдигне към устните си. Никога не изпиваше повече от четири чаши на ден и нямаше да спре, докато можеше да ги вдига до устните си.
Кейт се нахрани, или по-скоро се престори, че се е нахранила за пет минути, за да може масата да бъде разчистена и той да се почувства по-удобно. После разбута огъня, разчисти огнището и дръпна старите завеси със собствените си ръце, движейки се бързо и безшумно около масата. Старецът я следваше с поглед и когато тя застана зад стола му и избута гарафата по-близо, за да му е по-лесно да я вдига, той протегна жилавата си космата ръка и я сложи върху нейната с нежност, която бе необичайна за него.
— Ти си добро момиче, Кейт — рече той. — Просто ми се иска да се бе родила момче.
— Ако се бях родила момче, може би сега нямаше да съм тук и да се грижа за вас — отвърна тя с усмивка.
— Не, несъмнено щеше да бъдеш като брат си. Не че е възможно да има двама като него.
— О, дядо, ако ви е обидил, трябва да се опитате да му простите.
— Да се опитам да му простя! Колко често съм му прощавал, без дори да опитвам! Онзи ден защо дойде тук? За да ме обиди за последно? Защо дойде тук, въпреки че го бях помолил да не идва?
— Но вие му разрешихте да ви види, сър.
