След това дойде време да спомене завещанието. Ако не бе осъзнала, че собствените й интереси бяха замесени, нямаше да му каже нищо по въпроса, но истината бе, че Кейт се страхуваше от брат си, въпреки че бе готова да жертва толкова много за него — страхуваше се, че ще разбере погрешно мотивите й. Ето защо реши да му разкрие всичко, което знаеше. Ако не го направеше, той можеше да се обърне срещу нея и да я обвини, че нарочно е премълчала истината, за да го уязви.
Разкри му всичко и писмото стана дълго. „Пиша тези редове с натежало от мъка сърце, защото знам, че ще бъде голям удар за теб. Той ми намекна, че в новото завещание не ти е оставил нищо. Не ми го каза направо. Всъщност не помня точните му думи, но това бе впечатлението, с което останах. Вчера ме попита какво ще направя, ако ми завещае имота, но аз реших, че се шегува. Нямам представа какво е направил. Дори не съм се опитвала да отгатна. Казах ти всичко, което знам.“
Писмото наистина бе дълго и тя го завърши късно, но после веднага го занесе в кухнята, заедно с писмото до леля й, защото момчето щеше да тръгне още преди съмване.
Рано на следващата сутрин тя тихо се промъкна в стаята на дядо си, както обикновено правеше, но той очевидно спеше, така че тя бързо излезе. Прислужницата й каза, че се е събуждал в четири, в пет и в шест часа, като всеки път обявявал, че иска да говори с нея, но после се унасял. Кейт влезе в спалнята му четири или пет пъти тази сутрин, но дядо й не помръдваше. Накрая се уплаши, че е издъхнал, и сложи ръка на рамото му. Той нежно докосна ръката й, ясно показвайки, че не само беше жив, но бе в съзнание. Тя му предложи малко рядка каша за закуска, както и лекарството му. Предложи му и вино, но той не искаше нищо.
В дванайсет часа й донесоха писмо от Алис. Кейт го отвори и видя, че бе много дълго. Не можеше да го прочете сега, но видя няколко думи, които я накараха да пожелае да го изчете възможно най-скоро. Но в този миг не можеше да остави дядо си. В два часа докторът пристигна и остана до свечеряване. В осем часа старецът беше мъртъв.
Клетата Кейт беше много тъжна тази нощ във „Вавасор Хол“. Смъртта винаги натъжава, дори когато обстоятелствата не са особено шокиращи. Старецът, издъхнал на втория етаж, бе изживял своя живот и това бе единственото нещо, което му бе останало да направи: да умре. Неговото време бе дошло. Кейт също бе очаквала смъртта му и бе знаела, че бе глупаво дори да се надява този миг да бъде отложен. Но смъртта на близък човек винаги е тъжно и донякъде тържествено събитие.
И тя бе напълно сама във „Вавасор Хол“. Нямаше близък човек в радиус от няколко мили. Младият пастор, въпреки че самата тя не се бе скарала с него, не можеше да я утеши, защото едва го познаваше. Освен това не бе от хората, които биха се обърнали към свещеник за утеха, освен ако този свещеник не бе стар приятел. Предполагаше, че както леля й, така й брат й щяха да дойдат при нея, но нямаше как да пристигнат веднага. Щеше да бъде сама поне още ден-два, като през това време трябваше да уреди неща, които не бе работа на една жена да урежда. И не можеше да разчита на слугите за нищо. Имаше един стар иконом или лакей, живял във „Вавасор Хол“ повече от половин век, който обаче страдаше от ревматизъм и още много други заболявания и рядко излизаше от собствената си стая. С годините се бе превърнал в бреме за останалите прислужници. Имаше едно момче, което напоследък вършеше всичката работа на иконома, както и много други задачи. От него би излязъл чудесен иконом, ако някой го обучеше. В момента той бе най-голямата утеха за Кейт. Имаше и една стара сестра, която не умееше нищо друго, освен да се грижи за болни хора, както и две недодялани момичета от Уестморланд, които вършеха работата на готвач и камериерка.
През онази първа вечер след смъртта на дядо й, Кейт щеше да се чувства много по-добре, ако имаше нещо за вършене. Но истината бе, че нямаше. В продължение на около час тя сновеше от стая в стая, като мислеше за писмото, което бе пъхнала в джоба си и нямаше търпение да прочете, но в същото време чувстваше, че не бива да го прави, защото в момента бе длъжна да мисли единствено за покойния си дядо. Но Кейт грешеше. Нека живите си спомнят за мъртвите само тогава, когато мислите им ги отвеждат натам по естествен начин, независимо дали самите те искат това или не. Тъга, изпитана, защото така е редно, е почти като престорена тъга. Когато види подобно нещо, човек не може да не се сети за дамата, която тайно попитала своята приятелка дали печеното пиле с млечен сос подхожда на траурното й облекло или за онази друга дама от кралското семейство, която била уверена от един придворен лорд, че играта на пикет78 била част от скърбенето.
