Минаваше девет часа. Бе загубил цял час в Бомптън, опитвайки се да убеди Джон Апълтуейт да му даде каруцата си, и му бяха трябвали почти два часа, за да измине пътя от Бомптън до Шап — два часа ругатни и проклятия. Поръча си вечеря и бренди с вода и изпрати съобщение до сестра си във „Вавасор Хол“, както вече знаем. Но момчето, което изпрати, се забави и минаваше полунощ, когато най-накрая получи вещите си. През това време не бе спрял да ругае и проклина. Правеше го, докато ядеше варената си шунка и пиеше брендито си с вода. Ругаеше на глас и червенокосата прислужница в странноприемницата нямаше как да не чуе, че крадците от „Вавасор Хол“ искат да откраднат дрехите от гърба му и отказват да изпратят вещите му. Не можеше да се въздържи, въпреки че всяка дума, която изричаше, можеше да навреди на каузата му да си върне имота в Уестморланд, ако изобщо успееше да превърне това в кауза. Знаеше, че бе направил голяма глупост, удряйки сестра си, и се проклинаше за тази глупост. Но не можеше да се въздържи. Каза си, че вече е загубил битката и се замисли дали да не се отрови. Замисли се за пистолетите, които винаги държеше в квартирата си. Те бяха заредени и готови за стрелба, за всеки способен на това да отнеме един човешки живот. Замисли се за бързия влак и за мигновената смърт, която щеше да го застигне, ако се хвърлеше пред него. Но ако неговият живот бе приключил, той нямаше да си отиде сам. О, не! Те го бяха разорили и обрекли на смърт. Нима бе от мъжете, които биха простили на враговете си, когато могат да ги вземат със себе си в пъкъла? Няма да повтарям последните думи, излезли измежду нечестивите му устни, докато вървеше към оправеното си легло, полупиян и с кръвясали очи, обладан от бесовете и проклинайки клетата червенокоса прислужница.
Скъпи читателю, несъмнено помните партито на лейди Монк и неговия завършек, поне що се отнася до онези гости, чиято история следим? Господин Палисър си тръгна рано, госпожа Маршъм го последва до улица „Парк Лейн“ и му разказа всичко. Той се върна за жена си и я завари седнала в трапезарията в компанията на Бурго Фицджералд, под орловия поглед на верния Бот, и я отведе вкъщи. Бурго сякаш изчезна вдън земя и господин Бот, вътрешно негодувайки, че твърде често добрите дела се считат за награда сами по себе си, се утеши с няколко глътки шампанско и се отправи към квартирата си. Когато господин Палисър се качи в стаята на лейди Монк, търсейки шала на жена си (може би читателят помни разговора, свързан с този шал), домакинята осъзна, че всичко е загубено, включително нейните двеста лири. Това бе завършекът на партито на лейди Монк.
Докато пътуваше към вкъщи в каретата на съпруга си, лейди Гленкора открито заяви, че госпожа Маршъм е отишла до „Парк Лейн“, за да каже на господин Палисър за разговора й с Бурго, и обяви, че никога повече няма да приеме нито тази дама, нито господин Бот в дома си. Каза това с по-твърд тон, отколкото господин Палисър бе свикнал да чува от жена си. Той не бе надарен с особено остър език и ето защо, съзнавайки тази своя слабост, реши да не отговаря. Всъщност двамата си размениха не повече от десетина думи през цялото пътуване.
— Утре ще закусвам с теб — рече й той, когато тя се приготви да се отправи към спалнята си. — Тази вечер трябва да работя и не искам да те притеснявам, ако стане прекалено късно.
— Нали не искаш да ставам рано? — попита жена му.
— Не — отвърна той с повече гняв в гласа, отколкото бе показвал до този момент. — Кога ще ти бъде удобно? Трябва да ти кажа нещо за случилото се тази вечер, преди да замина за работа.
— Не знам какво толкова имаш да ми казваш, но ще сляза в единайсет и половина. Това устройва ли те?
Господин Палисър отвърна, че го устройва, и двамата се разделиха.
Лейди Гленкора бе изиграла ролята си много добре. Не му бе позволила да я уплаши, първа бе споменала името на Бурго и го бе направила без издайнически трепет в гласа, а после дори бе обявила война на гувернантките от мъжки и женски пол, осмелили се да я следят. По пътя към вкъщи тя бе чувствала удовлетворение от собствената си сила и непоколебимост и все още ликуваше, когато му пожела лека нощ на стълбите и бавно се отправи към спалнята си, без нито веднъж да е свела поглед пред него. Докато прислужницата бе в стаята, тя държеше главата си високо вдигната и вътрешно си казваше, че няма да се предаде и да отстъпи нито пред съпруга си, нито пред неговите шпиони. Но веднага щом остана сама, чувството на удовлетворение я напусна.
