Помоли прислужницата да я остави, въпреки че все още не бе свалила роклята си. След като момичето си тръгна, тя седна пред огнището, качи краката си на решетката, облегна лакти на коленете си и закри лицето си с ръце. Остава в тази поза близо час, взирайки се в пламъците през разтворените си пръсти. По време на този час не се чувстваше нито силна, нито непокорна и определено не ликуваше. Напълно бе забравила за господин Бот и госпожа Маршъм. За нея те бяха досадни мухи, жужащи около главата й. Ако решеше да напусне съпруга си, те нямаше да могат да я спрат. Мислеше за съпруга си и за Бурго — сравняваше ги и свързваше живота си с техните, като не очакваше нито радост, нито удобство, нито дори любов, а по-скоро нещастие и разочарование както от единия, така и от другия. Почти не мислеше за срама пред целия свят, който щеше да изпитва до края на дните си, ако нарушеше брачните си клетви и се съгласеше да живее с мъж, който не бе неин съпруг. Това, което за Алис означаваше всичко, за нея в този момент не означаваше почти нищо. Гленкора смяташе, че вече се бе жертвала и обвиняваше себе си, защото го бе направила от слабост. Но го бе направила. Каквото и да решеше, животът й бе съсипан. Бяха я омъжили за човек, който не я обичаше. Човек, който не обичаше никого и просто се нуждаеше от съпруга, защото искаше да има наследник. Тя си казваше, че ако бе успяла да роди дете, може би щеше да бъде щастлива или поне да се радва за него. Но всичко се бе обърнало срещу нея. В дома й не бе останало нищо, което да й носи утеха. „Всеки път, когато ме поглежда, той вижда причината за нещастието си“ — каза си тя. Замисли се за общественото положение на съпруга си и за неговото наследство — благородническата му титла и всичките му имоти. Не мислеше за собственото си богатство. Не си каза, че в това отношение му бе дала достатъчно, за да направи техния съюз изключително успешен от негова гледна точка. Вече приемаше, че той ненавижда този брак, колкото нея и че ще бъде облагодетелстван много повече, ако поведението й доведе до неговото разтрогване.
Що се отнасяше до Бурго, съмнявам се, че Гленкора се залъгваше по отношение на неговия характер. Тя знаеше, че той бе много по-недостоен от нейния съпруг. Знаеше, че бе прахосник и ленивец и имаше много пороци — пиеше, играеше комар и живееше разпуснато и неморално. Освен това дори да бе имала някакъв шанс да му помогне да се поправи, ако се бе омъжила за него честно и почтено, Гленкора съзнаваше, че нямаше как да постигне това в ролята на негова любовница, след като е изоставила собствения си съпруг и всичките си брачни задължения и се е превърнала в парий в очите на останалите жени. Бурго Фицджералд нямаше да се повлияе от подобна жена. Тя не бе наивна и не се залъгваше по този въпрос. Но както вече казах, Гленкора нямаше особено високо мнение за себе си. И какво, ако съсипеше репутацията си? И какво, ако Бурго беше подъл, жесток и вероломен? Обичаше го и бе единственият мъж, когото някога е обичала! Тя се навеждаше все по-ниско над тлеещия огън и отиде да си легне едва след като въглените напълно потъмняха. Що се отнасяше до това, което щеше да каже на съпруга си на сутринта — дори не бе започнала да разсъждава по този въпрос.
Точно в единайсет и половина тя влезе в малката трапезария, гледаща към парка. Това бе най-красивата стая в къщата и сега, след като пролетта най-накрая бе дошла и градските дървета се бяха раззеленили и станали почти толкова шарени и свежи, колкото селските, едва ли можеше да бъде намерено по-приятно място в цял Лондон. Господин Палисър вече бе там. Седеше и четеше вестник, но стана, когато жена му влезе. Приближи се и докосна бузата й с устни, след което тя зае своето място на масата.
— Имаш ли главоболие тази сутрин? — попита той.
— О, не — отвърна Гленкора.
