— Ще опитам — отвърна бавно тя, — но ще ми бъде трудно да отвикна. Преди да се ожениш за мен, ти знаеше, че съм придобила навика да го наричам Бурго.
— Ще ми позволиш ли да продължа? — попита господин Палисър.
— О, разбира се.
— Госпожа Маршъм дойде тук не само за да ми каже, че танцуваш валс с него.
— И господин Бот не стоеше на прага на салона само за да ме гледа как танцувам? И това не бе причината да ме следва от стая в стая?
— Гленкора, ще престанеш ли да говориш за господин Бот?
— Иска ми се ти да престанеш да говориш за госпожа Маршъм.
Господин Палисър скочи на крака и в продължение на цяла минута стоя прав до масата, взирайки се гневно в жена си. Накрая отново седна и тя рече:
— Моля за извинение, Плантагенет. Мисля, че знам какво искаш, така че ще те оставя да говориш, без да те прекъсвам.
— Госпожа Маршъм дойде тук, защото е забелязала, че всички в салона те гледат учудено.
Лейди Гленкора се сгърчи в стола, но не каза нищо.
— Видяла е, че не само танцуваш с господин Фицджералд, но и танцуваш с него… как да се изразя?
— Кълна се, че нямам представа.
— Необмислено.
— О! Държала съм се необмислено, така ли? И за какво е трябвало да помисля?
— Трябвало е да помислиш за онова, което ще кажат хората. Трябвало е да помислиш за онова, което ще си кажа аз. Трябвало е да помислиш за собственото си положение.
— Може ли вече да говоря?
— Може би ще бъде по-добре да ме оставиш да се изкажа. Мисля, че госпожа Маршъм постъпи правилно, като дойде при мен.
— Разбира се, че мислиш така. Каква е ползата от това да имаш шпиони, ако не те уведомяват веднага щом видят нещо, особено ако това нещо е необмислено?
— Гленкора, нарочно ли се опитваш да ме разгневиш? Вече съм ти ядосан… много ядосан. Не съм изпращал шпиони да те наблюдават. Това, че научавам важни неща за теб, но не от шпиони, както ти ги наричаш, а от твоите и моите най-близки приятели…
— Какво имаш предвид под важни неща, които научаваш от най-близките ми приятели?
— Няма значение. Може ли да продължа?
— Не. Не и когато намекваш, че най-близките ми приятели разпространяват слухове за мен. Кажи ми кои са. Нямам близки приятели. Нима говориш за Алис Вавасор?
— Това няма значение. Но когато ме предупредиха, че ще бъде по-добре да не отиваш на място, където би могла да срещнеш онзи мъж, аз не им обърнах внимание. Отвърнах, че си моя съпруга и като такава имам пълна вяра в теб и че можеш да ходиш, където искаш и да се срещаш, с когото пожелаеш. Други може и да не ти вярват, но аз ти вярвам. Когато настоях да отидеш в Монкшейд, нима там също щеше да има шпиони? Когато снощи те оставих в къщата на лейди Монк, наистина ли вярваш, че съм се уповавал на госпожа Маршъм, а не на самата теб? Нима смяташ, че живея в постоянен страх от господин Фицджералд?
— Не, Плантагенет. Не мисля това.
— Нима вярваш, че съм натоварил господин Бот със задачата да те наблюдава? Отговори ми, Гленкора.
Тя се поколеба за миг, чудейки се какво всъщност мислеше по този въпрос.
— Той безспорно ме наблюдава — отвърна накрая.
— Това не отговаря на въпроса ми. Вярваш ли, че съм го натоварил с тази задача?
— Не, не вярвам.
— Тогава какво право имаш да говориш за шпиони? Не съм изпращал шпиони да те наблюдават. Ако някога се стигне дотам, че да разчитам на шпиони, за мен всичко ще е приключило.
Господин Палисър каза това с чувство, което почти се доближаваше до страст, и успя да докосне сърцето на жена си. Без значение дали бе изпратил шпиони да я наблюдават, или не, тя знаеше, че бе направила точно онова, което той бе обявил, че никога не би направила. Бе се вслушала в любовните слова на бившия си любовник. Бе получила и носеше в себе си писмо от този мъж, в което той я молеше да избяга с него. И в никакъв случай не бе решила, че няма да го направи. Бе предала доверието на своя съпруг и докато той говореше за вярата, която имаше в нея, духът на Гленкора се разбунтува срещу начина, по който го бе измамила.
— Знам, че не те правя щастлив — рече тя. — И знам, че никога няма да успея да те направя.
Той я погледна, поразен от неочаквано сериозния й тон, и видя, че цялото й излъчване се бе променило.
— Не разбирам какво имаш предвид — рече той. — Никога не съм се оплаквал. Не си ме карала да се чувствам нещастен.
Той бе от онези мъже, за които това бе достатъчно. Щом жена му не го караше да се чувства нещастен, какво повече можеше да очаква от нея? Несъмнено Гленкора можеше да направи много повече за него. Можеше да го дари с наследник. Но той бе просто един мъж и знаеше, че тя нямаше вина за този лош късмет.
Но сега сърцето й се бе отворило и тя започна да говори, отначало бавно, но постепенно с все повече увереност и страст:
— Не, Плантагенет, никога няма да те направя щастлив. Ти никога не си ме обичал и аз никога не съм обичала теб. Дори за миг не сме се обичали. Не трябваше да те обвинявам в това, че имаш шпиони. Не трябваше да ходя на партито на лейди Монк. Направих много грешки, но най-голямата ми грешка бе това, че ги оставих да ме убедят да стана твоя жена!
— Гленкора!
