Господин Палисър отпи от чая си и изяде една препечена филия с масло, след което се възхити от прекрасното време, съобщи й няколко интересни новини и се върна към речта, произнесена от лидера на опозицията в Камарата на лордовете. Речта бе много интересна за господин Палисър, тъй като в нея лордът бе намекнал за разцепление в сегашния кабинет, а слуховете за това разцепление бяха толкова широко разпространени, че напълно бяха унищожили вярата в правителството — вяра, която бе толкова важна и ценена от гражданите. Господин Палисър не бе чул официално потвърждение на тези слухове, но едно такова разцепление несъмнено би било от полза за него. В момента мислите му преливаха от политика — бе съвсем близо до това да постигне целта си и да бъде натоварен със задължения, изискващи цялото му внимание. Беше ли напълно наложително отново да споменава събитията от снощи? Определено не искаше да го прави. Когато си спомни задачата, която му предстоеше, всичкото му политическо удовлетворение се изпари. Не вярваше, че жена му бе в сериозна опасност. Нима не бе възможно да се спаси от това досадно задължение и да се отърве от всички тези подозрения? Не я ревнуваше. Истината бе, че той бе неспособен на ревност. Но не искаше да бъде опозорен и знаеше, че при определени обстоятелства светът щеше да очаква от него да се намеси. Но онова, което трябваше да направи сега, го изпълваше с отвращение. Предпочиташе да се изправи пред Камарата на общините с десет страници изчисления, отколкото да порицава жена си. Но тя му се бе опълчила. Бе заявила, че повече не иска да вижда приятелите му. Когато си спомни това, той почувства, че не може да си позволи да пренебрегне случилото се.
Въпреки това продължи да чете вестника си или по-точно да се преструва, че чете, поне докато жена му имаше оправдание да бъде на масата за закуска. От време на време й описваше какво четеше, като се опитваше да използва онзи поучителен тон, с който й говореше за политика. Но колебанието му бе очевидно както за него, така и за нея (може би за нея бе дори по-очевидно). Той просто отлагаше момента, от който се страхуваше, като напразно се залъгваше, че в това няма нищо срамно и не си губи времето. Гленкора нямаше вестник и не се опитваше да се залъгва. Именно затова тя първа повдигна темата.
— Плантагенет — започна тя, — снощи спомена, че имаш да ми казваш нещо за партито на лейди Монк.
Той бавно снижи вестника и се обърна към нея.
— Да, скъпа моя. Струва ми се, че след случилото се трябва да кажа нещо.
— Ако имаш нещо за казване, моля те, кажи го — подкани го Гленкора.
— Един мъж невинаги може да изрази мислите си с думи — отвърна той. — Опасявам се да не ме разбереш погрешно. Именно затова реших да изчакам до сутринта, за да подредя мислите си.
— Когато някой ми е ядосан, предпочитам да ми каже това веднага, докато кръвта все още кипи във вените му. Мразя студения гняв.
— Но аз не съм ти ядосан.
— Съпрузите винаги казват това, преди да започнат да се карат на жените си.
— Но аз няма да ти се карам. Просто ще те посъветвам нещо.
— Предпочитам да ми се карат. Съветите са дори по-лоши от студения гняв.
— Но скъпа моя Гленкора, нима ако съм решил да те посъветвам нещо…
— Няма да те спирам, Плантагенет. Моля те, продължавай. Просто ми се искаше да решим този въпрос веднъж завинаги.
Сега задачата му изглеждаше още по-трудна и неприятна. Когато се карат на съпругите си, мъжете трябва да го правят спонтанно, а думите им трябва да бъдат остри, строги и бързи. Някои задачи не се нуждаят от предисловия и това безспорно е една от тях. Господин Палисър започваше да осъзнава този факт.
— Гленкора — рече той, — искам да се държиш сериозно с мен.
— Аз съм напълно сериозна — отвърна тя и се намести на стола си. В жеста несъмнено имаше насмешка, а в очите й се бе разгорял онзи предизвикателен пламък, който съпругът й никак не обичаше да вижда. Клетото момиче! Чакаха я много сериозни неща, преди да излезе от тази стая!
— Трябва да бъдеш сериозна, Гленкора. Знаеш ли защо госпожа Маршъм дойде тук от партито на лейди Монк?
— Разбира се, че знам. Дошла е да ти каже, че танцувам валс с Бурго Фицджералд. Знам и защо господин Бот стоеше на прага на салона и ме зяпаше смръщено.
— Не знам нищо за господин Бот.
— Но аз знам нещо за него — отвърна тя и отново се намести на стола си.
— В момента говоря за госпожа Маршъм.
— Би трябвало да говориш и за двамата. Все пак ловуват заедно.
— Гленкора, ще ме изслушаш ли, или не? Ако си решила да не ме слушаш, просто ми кажи, за да знам какво да предприема.
— Не съм сигурна, Плантагенет — заяви тя и кимна към него с малката си глава. — Нямам представа какво би предприел. Но ще те изслушам. Както вече казах, нямам търпение този разговор да приключи.
— Госпожа Маршъм дойде тук не просто за да ми каже, че танцуваш валс с господин Фицджералд… и ми се иска, когато говориш за него, да го наричаш господин Фицджералд.
— Така и правя.
— Обикновено казваш и първото му име, а ще бъде много по-добре да го пропускаш.
