— Остави ме да говоря, Плантагенет. Ще бъде по-добре да ти кажа всичко и ще го направя. Ще ти кажа всичко — всичко! Наистина обичам Бурго Фицджералд. Обичам го! Обичам го! Как мога да спра да го обичам? Нима не го обичах още преди да се запознаем? Нима ти не знаеше това? Наистина обичам Бурго Фицджералд и почти бях решила да му призная това на партито на лейди Монк и да избягам с него. Но когато той ме заговори…
— Нима те е помолил да избягаш с него? — попита съпругът и тонът му ясно показа, че отровата на ревността най-накрая бе достигнала сърцето му. Все пак той бе човек от плът и кръв.
Гленкора веднага си помисли, че нямаше право да разкрива тайните на своя любовник, въпреки че бе разкрила своите, защото това не отговаряше на представите й за чест и достойнство.
— Когато двама души се обичат, нима имат нужда от молби?
— Да разбирам ли, че си искала да отидеш с него?
— Това нямаше ли да е най-доброто решение за теб? Плантагенет, не те обичам… поне не така, както една жена трябва да обича своя съпруг. Но Бог ми е свидетел, че първата ми мисъл винаги е за това как да те спася от нещастието, което ти причинявам.
След тези думи тя се изправи, приближи се до него и го грабна за сакото. Той се стресна и отстъпи назад, но не каза нищо. Продължи да я гледа, докато тя говореше.
— Какво значение има дали ще се удавя или ще захвърля живота си на вятъра, като избягам с мъж като него, при положение че ти ще можеш да се ожениш отново и да си имаш дете? Аз ще умра… и ще го направя доброволно. Как ми се иска да умра! Плантагенет, бих се самоубила, ако не ме беше страх.
Господин Палисър бе висок, а жена му ниска, така че той се бе надвесил над нея и се взираше с блеснал поглед в лицето й. Тя гледаше нагоре към него с широко отворени очи.
— Бих го направила — рече Гленкора. — Бих го направила! Бих го направила! Нима има нещо, за което да живея?
Нежно, бавно и много внимателно, сякаш се страхуваше от онова, което правеше, той обви ръка около кръста й.
— Грешиш за едно нещо — промълви той. — Аз наистина те обичам.
Тя поклати глава, докосвайки гърдите му с косата си.
— Наистина те обичам — повтори той. — Ако имаш предвид, че не го показвам, това е вярно. Знам, че е вярно. Мислите ми са насочени към други неща.
— Да — отвърна тя. — Мислите ти са насочени към други неща.
— Но наистина те обичам. Ако се окаже, че ти не би могла да ме обикнеш, това ще бъде голямо нещастие и за двама ни. Но не означава, че сме обречени на позор. Що се отнася до другото нещо, което спомена… това, че още нямаме дете…
Докато говореше, той я притисна в обятията си.
— … мислиш прекалено много за това… много повече от мен. Не съм се оплаквал по този въпрос… дори на самия себе си.
— Знам какво мислиш, Плантагенет.
— Грешиш, повярвай ми. Разбира се, че съм нетърпелив и може би съм показал това нетърпение в опитите си да го скрия. Но никога не съм те лъгал, Гленкора.
— Не, никога не си ме лъгал!
— Предпочитам да съм женен за теб и да останем бездетни, пред това да се оженя за друга, дори тя да ме дари с наследник. Ще се опиташ ли да ме обикнеш?
Гленкора мълчеше. В този момент, след признанието, което бе направила, тя не можеше да се застави да му каже, че ще се опита. Ако го направеше, това би означавало, че прекалено лесно е приела прошката му.
— Скъпа моя, според мен трябва да напуснем Англия за известно време — рече той, като все още я държеше за китката. — До края на тази сесия няма повече да се занимавам с политика. Искаш ли да прекараме лятото в Швейцария, или може би в някоя немска минерална баня? След това, когато времето се разхлади, можем да заминем за Италия.
Тя продължаваше да мълчи.
— Може би твоята приятелка Алис Вавасор би искала да дойде с нас?
Той я убиваше с добротата си. Гленкора все още не можеше да му отговори, но когато спомена името на Алис, тя нежно пъхна ръката си в неговата.
В този миг на вратата се почука — силен и рязък звук, който незабавно бе повторен.
— Влез — каза господин Палисър, дръпна ръката си и отстъпи на няколко метра от жена си.
Икономът бе почукал, като го бе направил така, че да стане ясно, че бе почукал именно той, а не някой лакей.
— Моля за извинение, сър, но херцогът на Св. Банги е тук.
— Херцогът на Св. Банги! — възкликна господин Палисър и се изчерви.
— Да, сър, негова светлост е в библиотеката. Помоли ме да ви предам, че много иска да ви види, и аз му отговорих, че в момента сте в компанията на жена си.
— Добре си му отговорил. Кажи му, че ще дойда след две минути.
Икономът се оттегли и господин Палисър отново остана сам с жена си.
— Сега трябва да тръгвам, скъпа моя — рече той, — и може би няма да се видим до вечерта.
— Не искам по никакъв начин да ти преча — отвърна тя.
— О, не, няма да ми пречиш. Предполагам, че ще бъдеш готова около девет.
— Нямах предвид това — отвърна тя. — Не мисли повече за Италия. Дошъл е да ти каже, че имат нужда от теб в кабинета.
Той отново се изчерви.
