— Може би — рече, — но дори да имат нужда от мен, това не означава, че ще се съглася. Но не бива да карам херцога да чака. Довиждане.
И той се обърна към вратата.
Тя го последва и го дръпна за ръката, принуждавайки го да спре и отново да се обърне към нея. Успя да улови и двете му ръце и ги стисна в своите, като в същото време го погледна в лицето с очи, преливащи от сълзи. Той й се усмихна нежно и стисна ръцете й в отговор, след което си тръгна… без да я целуне. Не че не искаше да го направи. Щеше да я целуне, ако смяташе, че поводът го изискваше.
„Твърди, че ме обича — каза си лейди Гленкора, — но дори не знае какво е да обичаш.“
Въпреки това тя знаеше, че той бе проявил изключително благородство. Веднага щом остана сама, тя извади писмото от джоба си и го накъса на малки парченца, без да го чете, след което хвърли парчетата в огъня. Докато правеше това, тя окончателно реши никога повече да не мисли за Бурго Фицджералд като за свой бъдещ господар. Струва ми се, че бе взела това решение по-рано, още когато двамата с Бурго се бяха разделили в трапезарията на лейди Монк. Бе имала достатъчно смелост, както и порочност, да си помисли, че би могла да избяга с него и дори да си каже, че ще го направи, и да се постави в това положение. Бе проявила достатъчно и от двете, когато бе заявила на съпруга си, че ще бъде добре да стори това. Но не беше нито достатъчно смела, нито достатъчно порочна, за да го направи наистина. Бе признала това, говорейки за идеята да отнеме живота си: беше я страх да предприеме това последно отчаяно действие. По тази причина, знаейки всички тези неща, тя накъса писмото, което бе носила толкова дълго в себе си, и го изгори в камината.
Истината бе, че тя му бе казала всичко, вярвайки, че по този начин ще осигури смъртната си присъда по отношение на позицията си в дома му. Бе сторила това не защото се бе надявала да избяга. Изобщо не бе мислила за себе си. Бе му признала всичко, защото лъжите, които до този момент я бяха измъчвали, бяха станали непоносими, когато в думите му се бяха прокрадвали първите нотки на нежност. Но той веднага й бе простил всичко. Бе му казала, че не го обича. Дори, че е обмисляла да го напусне. С думите си бе извинила всяка негова реакция, колкото й груба и сурова да бе тя. Но последиците, поне непосредствените последици, бяха неочаквани: той бе проявил повече нежност към нея, отколкото когато и да било преди. Гленкора знаеше, че той я бе подчинил. Колкото и студен и безсърдечен да бе домът му, тя трябваше да се примири с факта, че ще прекара остатъка от живота си в него. Повече не можеше да мисли за това да го напусне. Бе го предизвикала на дуел и той бе спечелил.
Самият господин Палисър нямаше много време да разсъждава върху тези неща, преди да се озове в компанията на херцога, но докато пресичаше дневната и се изкачваше по стълбите, през главата му минаха няколко мисли. Тя му бе признала всичко и той й бе простил. Не бе напълно сигурен, че е постъпил правилно, но бе сигурен, че го е направил. Това бе факт, който бе в миналото, и нямаше какво повече да се каже по този въпрос. Не биваше повече да я укорява и трябваше тактично да се разграничи от госпожа Маршъм. Що се отнасяше до господин Бот, той бе започнал да го мрази и се бе почувствал жестоко неблагодарен, когато този джентълмен си бе позволил да прошепне нещо в ухото му, докато бе прекосявал трапезарията на лейди Монк. Освен това й бе предложил да заминат в чужбина — да заминат в чужбина и да загърбят политиката, неговите планове и предстоящото му издигане. Бе настоял да го направят, дори след като жена му се бе опитала да го разубеди, намеквайки, че херцогът на Св. Банги е дошъл да му предложи онова, за което бе работил толкова години! Мисълта го изпълни с горчивина. Каза си, че подобни възможности не се отваряха два пъти в живота. Когато се върнеше от едногодишната си ваканция в чужбина, щеше да бъде никой в британската политика. Щеше да е загубил всичко, за което се е борил цял живот. Но господин Палисър държеше на думата си и когато отвори вратата на библиотеката, той бе решен, или по-скоро смяташе, че е готов да изпълни обещанието си.
— Ваша светлост, надявам се, че не съм ви накарал да ме чакате — рече той.
Двамата политически съюзници стиснаха ръцете си. Херцогът сияеше от щастие. Не бе усетил чакането. За него бе истинско щастие, че бе заварил своя приятел вкъщи. Беше се приготвил да го чака да се върне, ако бе излязъл.
— Сигурно можеш да предположиш защо съм дошъл? — попита херцогът.
— Предпочитам да ми кажете, отколкото да предполагам — отвърна господин Палисър и се усмихна за миг.
Но усмивката изчезна, когато си спомни обещанието, което бе дал на жена си.
