— Той най-накрая подаде оставка. Казаното в Камарата на лордовете снощи го принуди да го направи, тъй като лорд Брок не обяви, че все още го подкрепя. Разбира се, вече мога да ти кажа всичко. Или той щеше да подаде оставка, или аз. Знаеш, че не го искам в кабинета. Възхищавам се от характера му, както и от неговия гений, но като държавник той е един от най-опасните мъже в Англия. Безспорно притежава възвишени принципи, може би най-възвишените, но те са толкова възвишени, че не могат да бъдат видени с просто око. И са прекалено възвишени, за да има някаква практическа полза от тях. Сигурен съм, че е честен като слънцето и точно като слънцето, честността му не може да бъде разбрана или оценена от нас простосмъртните. Не притежава инстинктите на политик и достига до заключенията си по пътя на философската дедукция. Но когато става дума за политика, по-скоро бих се доверил на инстинкт, отколкото на преценка. Едва ли има някой, който да знае по-добре от него как Англия трябва да се управлява след три века, но не знае нищо за това как трябва да се управлява сега. Брок го харесва, но в същото време се страхува от него. Обича да се уповава на красноречието му и се възхищава от страстта му, но се страхува от безкрайната му енергичност и ненавижда философията му. Във всеки случай той подаде оставка и дойдох тук, за да те помоля да заемеш неговото място.
Когато завърши речта си, херцогът изглеждаше доволен и дори щастлив. Напълно одобряваше политическото разместване, което бе предложил. Считаше господин Палисър за уравновесен и практичен мъж, който, за щастие, беше млад и следователно можеше да работи неуморно. Освен това принадлежеше към онази класа, която, поне според него, даваше най-добрите английски министри. А и го считаше за свой ученик. Той пръв бе обявил, че Плантагенет Палисър ще бъде следващият канцлер на хазната. Отдавна се знаеше, въпреки че не бе официално потвърдено, че ненавиждаше да работи с джентълмена, който днес бе подал оставка. Всичко се бе развило по план и херцогът се бе приготвил да празнува със своя млад приятел, преди да напусне дома му на улица „Парк Лейн“.
— И кой ще си тръгне с него? — попита господин Палисър, отлагайки болезненото решение, което трябваше да вземе.
Но още преди херцогът да му отговори, той си припомни, че при сегашните обстоятелства нямаше право да задава подобен въпрос. Решението му не можеше да зависи от отговора.
— Но всъщност няма значение — рече той. — Опасявам се, че ще трябва да отклоня това предложение.
— Да го отклониш! — възкликна херцогът, който едва ли щеше да се изненада повече, ако неговият приятел бе обявил, че отказва да отиде в рая.
— Опасявам се, че да.
Херцогът се бе надигнал от стола си и се бе облегнал с ръце на масата. Удовлетворението му се бе изпарило, както и доброто му настроение. Красивото му кръгло лице се бе издължило по начин, който бе почти комичен. Очите и устата му се опитваха да изразят укор, но той се давеше в шок и раздразнение. От няколко месеца херцогът шепнеше името на господин Палисър в ухото на министър-председателя и сега…
Но той отказа да повярва. Просто не можеше да повярва!
— Това са глупости, Палисър — рече херцогът. — Сигурно нещо си се заблудил. Каква причина имаш да не искаш да влезеш в кабинета? Самият Файнспън ще ни подкрепи, поне за известно време.
Господин Файнспън беше джентълменът, чиято оставка от правителството херцогът на Св. Банги бе обявил.
— Няма нищо общо с това — отвърна господин Палисър, който се чувстваше напълно способен да заеме мястото на господин Файнспън и без неговата благословия. — Няма нищо общо с това. Отказът ми не е продиктуван от страх.
— Тогава защо го правиш, за Бога? Скъпи Палисър, мислех, че си толкова сигурен в амбициите си, колкото съм и аз. И имах пълното право да смятам така. Преди не повече от месец ти бе готов да влезеш в кабинета при първа възможност. Това е безспорно.
— Прав сте. Но трябва да ви помоля да ме изслушате. Ще ви кажа нещо, което не бих споделил с никой друг.
Докато говореше, на лицето на господин Палисър се изписа агония. Има мъже, които могат да споделят най-съкровените си мисли и чувства, но той не бе един от тях. За него бе напълно неприемливо да обсъжда личните си проблеми, дори с близък приятел като херцога. В същото време чувстваше, че бе напълно наложително да оправдае решението си.
— Кълна се, че не виждам какво би могло да те накара да обърнеш гръб на своята партия — рече херцогът.
— Обещах на жена си, че ще я заведа в чужбина.
— Това ли е? — попита херцогът с изненада, но и с малко от предишната си развеселеност. — Никой не ходи в чужбина по това време на годината. Разбира се, би могъл да заминеш по време на парламентарната почивка.
— Но аз й обещах да заминем незабавно.
— Тогава, имайки предвид позицията, в която се намираш, ще бъдеш принуден да нарушиш това обещание. Сигурен съм, че лейди Гленкора ще влезе в положението ти.
— Не ме разбирате и се опасявам, че ще се наложи да ви разкрия нещо, което при други обстоятелства не бих си помислил да ви натрапвам.
