Презумпцията, че отношението й към господин Грей е било повлияно от съветите на Кейт, винаги ядосваше Алис. Но това чувство бе за предпочитане пред гнева, който тя щеше да изпитва към братовчедка си, ако признаеше катастрофалните последици от нейното вмешателство. Беше безспорно, че ако Алис не си бе общувала с Кейт по време на връзката си с Джон Грей, този джентълмен нямаше да загуби жена си. Но Алис упорито оспорваше този факт. Тя считаше, че се бе държала глупаво, нерешително и малодушно и бе допуснала огромна грешка. Признаваше това пред себе си. Но не можеше да признае, че друга жена я бе убедила да вземе това пагубно решение. „Тя бърка — помисли си Алис и прибра писмото. — Кейт не е врагът, който ме нарани.“
Господин Палисър, който й бе донесъл писмото, се бе настанил на същата тераса, а масата пред него бе отрупана с английски вестници, пълни с новини за изборите, провеждащи се в момента. Той бе вдигнал най-новия брой на вестник „Таймс“ пред лицето си, така че целият се бе скрил зад него. Около него бяха разтворени пет или шест други вестника и той не бе обелил и дума, откакто бе започнал да чете. Лейди Гленкора стоеше от другата му страна. Тя също бе получила писма и ги четеше.
— Софи ми пише, че си бил преизбран в Силвърбридж — рече тя най-накрая.
— Кой? Аз! Да, бях преизбран — отвърна господин Палисър, говорейки с нещо като пренебрежение в гласа, сякаш идеята, че някой би могъл да го победи в семейния му район, бе повече от нелепа. За да оценим ползите от частните места в Камарата на общините, трябва да се допитаме до онези велики родове от виги, изиграли решаваща роля при въвеждането на Избирателния закон от 1832 г. Родът Омниум се бе представил повече от достойно в тази битка. Бе жертвал много и бе задържал единствено мястото в Силвърбридж, а идеята, че някой би могъл да им го отнеме, звучеше налудничаво. Представителите на рода Палисър, както и останалите знатни виги, бяха постъпили напълно правилно. Като награда за всичко, което бяха направили за страната, те бяха задържали само онова, което тази страна бе склонна да им даде.
— Да, бил съм преизбран — рече господин Палисър. — Но за съжаление, вашият братовчед не е имал такъв късмет, госпожице Вавасор.
— Да, не е имал — отвърна Алис. — Това е голямо нещастие за него.
— Ах! Предполагам. Тези градски избори са много трудни за печелене и струват толкова много пари. Винаги съществуват рискове, колкото и благоприятни да са обстоятелствата. Човек никога не може да бъде сигурен в победата, освен ако не се е борил за мястото три или четири пъти.
— Това му е за трети път — рече Алис. — И е напълно разорен.
— Колко неприятно — отвърна господин Палисър, който нямаше представа какво е да си разорен. — Винаги съм смятал, че тези места трябва да се оставят на богати индустриалци, които могат да си ги позволят. Вместо това за тях обикновено се кандидатират мъже със скромни средства. Друг мой приятел също е бил изхвърлен от Камарата.
— Кой е имал такъв лош късмет? — попита лейди Гленкора.
— Господин Бот — отвърна съпругът, без да мисли.
— Господин Бот е бил изхвърлен от Камарата! — възкликна лейди Гленкора. — Господин Бот е бил изхвърлен от Камарата! Толкова се радвам. Алис, не се ли радваш? Онзи червенокос мъж, който постоянно се въртеше около теб в Мачинг. Загубил е изборите. Предполагам, че сега ще се кандидатира някъде в Ланкашър.
Лейди Гленкора бе много нетактична жена. Лицето на господин Палисър бе станало черно като буреносен облак зад вестника.
— Не знаех, че моят приятел господин Бот и госпожица Вавасор са били врагове — рече той.
— Врагове! Не мисля, че са били врагове — отвърна Гленкора. — Но той бе от онези мъже, които просто не можеш да не ненавиждаш.
— Аз определено го ненавиждах — заяви смело Алис. — Може да е бил подходящ за парламента, но е най-неприятният събеседник, когото някога съм срещала. Наистина се чувствах задължена да бъда негов враг.
— Браво, Алис! — възкликна лейди Гленкора.
— Надявам се, че в Мачинг не е направил нещо, с което да ви… с което да ви… — започна господин Палисър извинително.
— Не ме е обидил с нищо, господин Палисър… но имаше неприятния навик да съзаклятничи и да обсъжда чужди тайни.
— И беше толкова грозен — добави Лейди Гленкора.
— Сигурна съм, че нарочно се опитваше да създава неприятности — заяви Алис.
— Разбира се, че го правеше нарочно — веднага се съгласи лейди Гленкора. — Освен това имаше навика да допира глава в тапетите на стаите и да оставя следи, които бяха повече от противни.
Господин Палисър не можеше да каже нищо в отговор на тези атаки и почувства, че трябва да изостави своя политически съюзник. Това решение бе донякъде улеснено от факта, че загубата, която господин Бот току-що бе претърпял, щеше да се отрази неблагоприятно на политическите му планове.
— Предполагам, че сега ще се върне при своите хора — заяви той.
— Да се надяваме, че ще го направи — рече лейди Гленкора, — и че неговите хора ще оценят присъствието му.
Не бе казано нищо повече за господин Бот.
