Малко по-късно същата вечер, докато тримата все още стояха на терасата сред своите вестници и писма, от реката долетя силен вик, а после чуха множество развълнувани гласове. Изведнъж в бързото течение се появиха главите на няколко плувци, а след тях дойдоха и лодките, носещи дрехите им. Отминаха толкова бързо, сякаш бяха светлинни отблясъци във водата: първо чуха виковете, после видяха лодките, понесени от бързото течение, и накрая зърнаха няколкото мъжки глави, излезли на повърхността. След това всичко се изгуби надолу по реката, като парчета дървесна кора, хвърлени във водопад, които незабавно изчезват.
— Ах, как ми се иска да можех да направя това! — възкликна лейди Гленкора.
— Изглежда ми много опасно — отвърна господин Палисър. — Не виждам как могат да спрат.
— Защо биха искали да спират? — попита лейди Гленкора. — Представи си колко хладна е водата и колко приятно е да се носиш по течението, надолу и надолу по реката! Предполагам, че не бихме могли да опитаме?
Никой не изрази интерес, така че лейди Гленкора не повтори предложението си. Вместо това се облегна на перилото на терасата и се загледа завистливо след плувците. Алис, разбира се, мислеше за онази друга вечер, когато може би същите плувци бяха минали под терасата и когато Джордж Вавасор бе стоял до нея. Струва ми се, че именно тогава тя бе решила да развали годежа си с господин Грей.
На следващия ден господин Палисър и двете дами се отправиха към Люцерн, като пътуваха бавно и на етапи, минавайки през Шафхаузен90 и Цюрих. Останаха известно време в Люцерн, заемайки една дузина стаи в големия хотел, гледащ към езерото. Тук при тях дойде мъж, за чието посещение ще разкажа в следващата глава.
Склонен съм да мисля, че господин Палисър не се наслади много на тази част от пътуването. Когато пристигнаха в Люцерн, там нямаше човек, с когото той би могъл да си говори. Нямаше и какво да прави с времето си. Не се интересуваше от красиви гледки. Пред него се бе разкрила една от най-приказните гледки в Европа, но това не означаваше нищо за него. Ако бе дошъл в Люцерн в правилното време на годината за такова пътуване, след края на парламентарната сесия, когато всички членове се нуждаят от смяна на обстановката, може би щеше да се наслади на гледките, да разгледа града и да отмине, знаейки, че за него е добре да бъде там в този момент. Но той не бе почитател на планините и езерата и не бе влюбен в пирена — неща, които може би щяха да компенсират някой друг мъж, загубил онова, което бе загубил господин Палисър. Той можеше да мисли единствено за Камарата на общините, както и за онова величествено събрание на достойни мъже, наречено кабинет, за чиито срещи четеше всяка седмица във вестниците. Там споменаваха имената на герои, към които Съдбата се бе отнесла много по-благосклонно, отколкото към него. И той им завиждаше.
Господин Палисър започна да си прави самотни разходки из града, минавайки по мостове и вървейки покрай реката, като през цялото време репетираше онези речи, които в този момент щеше да произнася пред членовете на препълнената Камара, ако жена му не бе съсипала всичките му надежди. Приписваше си бляскави успехи, които едва ли щеше да завоюва, ако бе останал в Лондон, като в същото време предсказваше пълен и необратим крах на политическата си кариера в резултат на отсъствието си. Истината бе, че нямаше причина да се отчайва. Съвсем наскоро бе навършил трийсет години и ако можеше да прецени собствения си случай със същата безпристрастност, с която би преценил нечий друг, той щеше да заключи, че това кратко отсъствие най-вероятно щеше да увеличи стойността му в очите на хората, а не да я намали. Но личното му негодувание бе твърде голямо, за да му позволи подобни рационални разсъждения. Затова стана мрачен и раздразнителен и въпреки че не изричаше нищо, което би могло да бъде възприето като упрек срещу жена му и никога не намекваше, че тя го бе лишила от славното му бъдеще, държанието му бе такова, че лейди Гленкора не можеше да не заключи, че тя бе причината за нещастието му.
