— Казвате, че лейди Гленкора е тук? — попита отново Бурго.
— Да, тук е. Именно тя ме помоли да говоря с вас — отвърна господин Палисър.
Изминаха няколко метра в мълчание, защото не знаеха как да се обърнат един към друг.
— Господи, не е ли странно? — възкликна накрая Бурго. — Не е ли странно, че от всички мъже на света, срещнах именно вас в Баден? Не е само това, че вие сте най-богатият мъж в Лондон, а аз съм най-бедният. Има и други неща, които правят тази среща толкова забавна.
— Има неща, които карат както мен, така и жена ми да искаме да ви помогнем.
— А замисляли ли сте се, господин Палисър, че именно тези неща ви правят последния човек на света, от когото бих приел помощ? Всичко това щеше да е мое, ако го бях спечелил. И се опитах да го спечеля. Дадох всичко от себе си.
— Знам, че бяхте разочарован, господин Фицджералд.
— Разочарован! Небеса, да! Нима сте познавали някой, който е имал по-голямо основание да бъде разочарован? Наистина я обичах, господин Палисър. Небеса, все още я обичам! Тук бих признал това дори пред вас. Никога няма да я видя отново. Няма да се опитвам. Всичко това приключи, разбира се. Провалих се, както винаги. Но наистина я обичах.
— Вярвам ви, господин Фицджералд.
— Не беше само заради парите й. Но помислете какво щяха да означават те за мен, господин Палисър. Помислете каква възможност имах и каква възможност пропилях. Щях да бъда на върха, а не на дъното, където съм сега. Нямаше да изхарча всичко. Щях да имам достатъчно, за да се спася. И можех да направя нещо добро с тези пари, вместо да треперя от страх пред онзи противен мъж, който в момента ни наблюдава.
— Бе отредено друго — отвърна господин Палисър, тъй като не знаеше какво да каже.
— Да, бе отредено друго и то се случи! Бе ми отредено да отида по дяволите, но не знам кой го е отредил и защо.
Господин Палисър нямаше време да обясни на своя приятел, че самият той бе отредил това, за да предотврати падението на жена си. Но предпочиташе да се върнат на темата, която го интересуваше. Искаше да направи нещо полезно за клетия непрокопсаник, но нямаше намерение да обсъжда жена си.
— Има една стара поговорка, която съм убеден, че знаете — рече той. — Никога не е късно да се научиш на добри маниери.
— Това са глупости — отвърна Бурго. — Късно е, когато си на ешафода и примката е около врата ти.
— Може би дори тогава не е прекалено късно. Дори бих казал, че със сигурност не е, ако мъжът е склонен да се поправи. Но не искам да ви чета морал.
— Няма да има полза от това.
— Но аз искам да ви бъда от полза. Има нещо вярно в това, което казахте. Бяхте разочарован и може би именно аз съм човекът, който трябва да ви се притече на помощ. Чувствам, че имам дълг да го направя.
— Но как бих могъл да приема помощта ви? — попита Бурго, почти със сълзи в очите.
— Ще я приемете от нея!
— Не, това би било по-лошо. Двайсет пъти по-лошо. Да приема парите й, при положение че отказа да ми даде себе си? Никога.
— Не виждам защо не бихте могъл да вземете заем от нея… или от мен. Наречете го както искате.
— Не, няма да го приема.
— И какво ще правите тогава?
— Какво ще правя? Ах, точно това е въпросът. Не знам какво ще правя. Ключът от стаята е в мен, така че тази вечер имам къде да си легна. Рядко ми се случва да правя по-дългосрочни планове.
— Ще ми позволите ли да ви посетя утре?
— Не виждам каква полза би имало от това. Ще стана късно, защото ме е страх, че ако изляза, ще заключат стаята, докато ме няма. Решил съм да измъкна всичко, което мога, от тези хора. Ще им кажа, че съм болен и така няма да могат да ме изгонят толкова лесно.
— Ще вземете ли няколко наполеона?
— Не, нито цент. Не от вас. Вие сте първият човек, от когото отказвам да взема пари и най-вероятно ще бъдете последният, който ми предлага.
— Не знам какво друго бих могъл да ви предложа — рече Палисър.
— Нищо не можете да ми предложите. Единственото, което можете да направите за мен, е да кажете сбогом на жена си от мое име. Лека нощ, господин Палисър. Лека нощ.
Господин Палисър си тръгна, чувствайки, че нямаше какво повече да каже. Стисна ръката на Бурго и бързо се спусна надолу по хълма. Докато слизаше, той мина покрай мъжа, който ги бе следил.
— Господин! Господин! — изсъска той.
— Какво искате от мен? — попита господин Палисър на френски.
Мъжът също заговори на френски:
— Има ли някакви пари? Дадохте ли му някакви пари?
— Не съм му давал пари — отвърна господин Палисър.
Той не знаеше какво трябваше или не трябваше да казва при такива обстоятелства.
— Тогава лошо му се пише — заяви мъжът. — А преди малко можеше да спечели две хиляди франка! Колко жалко наистина! Има ли някакви приятели, сър?
— Да, има приятели. Но не знам дали бих могъл да му помогна.
— Фицджералд… името му е Фицджералд, нали?
— Да — отвърна господин Палисър. — Името му е Фицджералд.
— Ах! Има толкова много хора с това име в Англия. Господин Фицджералд от Лондон… няма ли друг адрес?
— Ако имаше и го знаех, нямаше да ви го кажа без негово разрешение.
