— От всички форми на управление, тази ми изглежда най-обречена на провал. Казват на мъжете, че са достатъчно мъдри, за да ораторстват, но не достатъчно, за да обличат думите си в действия. Сякаш са ги предупредили, че ходят по барут и затова не им позволяват да палят огън, но в същото време джобовете им са пълни с кибритени клечки. Не вярвам в барута и мисля, че трябва да има огън. Ако не исках да има огън, нямаше да нося кибритени клечки.
— Толкова е странно да те слушам да говориш за политика — отбеляза Алис и се засмя.
Той веднага изостави темата, сякаш се бе засрамил, но няколко минути по-късно отново се върна към нея.
— Господин Палисър иска да се кандидатирам за парламента — рече смело той.
Когато чу това, Алис се умълча. Истината бе, че се страхуваше да каже нещо. След всичко, което се бе случило, тя не смяташе, че има право да показва радостта си. И тъй като знаеше, че не би могла да скрие вълнението в гласа си, продължи да крачи в мълчание, усещайки как ръката й трепери в неговата.
— Ти какво смяташ? — попита той.
— Какво смятам? О, Джон, нима имам право на мнение по този въпрос?
— Имаш по-голямо право на мнение от всеки друг… с изключение на мен, разбира се, тъй като трябва да съм отговорен за действията си. Той ме попита дали бих могъл да си го позволя и отбеляза, че разходите вече не са толкова големи, колкото са били преди няколко години. Струва ми се, че бих могъл да си го позволя, ако избера място, което не е толкова скъпо. Той би могъл да ми помогне.
— По този въпрос не бих могла да имам мнение, разбира се.
— Не, не и по този въпрос. Струва ми се, че бихме могли да се справим. Бихме могли да живеем четири или пет месеца в годината в Лондон, нали? Но що за начин на живот!
Тогава Алис не издържа и сподели мнението си, с много повече страст, отколкото дискретност. Той обикновено бе враждебно настроен към подобни прояви на отявлен ентусиазъм. Но не бе толкова упорит, че да се откаже от плановете си просто поради факта, че Алис ги одобрява. Докато пътуваха към вкъщи, тя си каза, че може би единственият недостатък в характера му е на път да бъде излекуван.
Когато пристигнаха в Лондон, четиримата незабавно се разделиха. Господин Палисър бе решил да заведе жена си в Мачинг без никакво отлагане. По това време Лондон бе почти напълно опустял, понеже сезонът бе приключил. Беше първата седмица на август и тъй като парламентът не бе заседавал от почти два месеца, градът изглеждаше така, както обикновено изглеждаше през септември. Лейди Гленкора щеше да прекара само един ден на улица „Парк Лейн“ и двете с Алис бяха приели, че няма повече да се видят.
— Не е ли странно, че трябва да се разделим след всичкото това време, прекарано заедно? — попита лейди Гленкора. — Сякаш сме водили съвместен живот, който трябва да приключи. Господин Грей, може би следващият път, когато се срещнем, ще бъдем прекалено отчуждени, за да се караме.
— Надявам се, че това никога няма да се случи — каза господин Грей.
— Предполагам, че нищо не може да го спре, нали, Алис? Но помнете, че не бива да се караме при следващата си среща, която трябва да бъде през септември.
— Кълна се, че няма да се караме — отвърна господин Грей, но Алис мълчеше.
Тогава господин Палисър произнесе кратката си реч:
— Алис — рече той и взе ръката й в своята, — предай много поздрави на баща си и му кажи, че ще си позволя да го поканя да дойде в Мачинг за началото на ловния сезон през септември и ще очаквам да те вземе със себе си. Можеш също така да му кажеш, че ще трябва да остане, за да те изпрати, но няма да му бъде позволено да те вземе обратно със себе си.
Това прозвуча много мило на лейди Гленкора и по пътя към вкъщи тя похвали своя съпруг.
Алис настоя да се прибере сама с кабриолет до улица „Кралица Ан“. Господин Палисър й бе предложил карета, а господин Грей, разбира се, бе изразил желание да я придружи, но тя бе отказала и на двамата. Ако Грей бе дошъл с нея, можеше случайно да срещне баща й и Алис не искаше годеникът й да присъства, когато приема поздравленията му. Бяха прекарали нощта в Дувър и бяха пристигнали в Лондон с обедния влак. Когато стигна улица „Кралица Ан“, тя установи, че къщата е празна и съжали, че не бе приела предложението на господин Грей. Но вътре я чакаше писмо, което я накара за миг да забрави както за него, така и за баща си. Лейди Маклауд от Челтнъм бе тежко болна и искаше да види племенницата си „преди да умре“.
„Получих писмото ти — пишеше добрата старица — и много се радвам за теб. Това бе единственото нещо, което ми трябваше, за да се примиря със смъртта. Мисълта, че моето момиче най-накрая е намерило щастието, ми вдъхна нови сили. Дали ще ми простиш, ако ти кажа, че ти прощавам?“
По-нататък тя молеше племенницата си веднага да замине за Челтнъм.
