Обядът и пушенето продължиха до два часа, като през това време хрътките, слугите, камшиците и старият сър Уилям не спряха да работят, както и неколцина от ловците, внимателно следящи лова. През следващия час имаше два или три неуспешни опита, както и няколко лъжливи твърдения за лисици, излезли от гората, довели първо до галоп, а после до гневни обвинения. Стана три часа и мъжете започнаха да ругаят, да обиждат Кранби Уд, да изразяват разочарованието си от това, че не си бяха останали вкъщи и да злословят по адрес на стария господар на хрътките.
— Това е най-противното място на земята! — възкликна Максуел. — Често съм казвал, че кракът ми повече няма да стъпи тук и сега ще го кажа отново.
— Но ще дойдеш на следващата ловна среща — отвърна Грайндли, който бе използвал всеобщото обезверение, за да се върне при другарите си.
— Гриндемс, трябва да се научиш да държиш езика си зад зъбите — сопна му се Максуел. — Човек не може да разговаря нормално с теб.
Грайндли отново щеше да бъде изгонен от групата, но бе спасен от един слуга, който се приближи с галон по пътеката, следван от хрътките.
— Да не е излязла, Том? — попита Максуел.
— Излезе отнякъде — отвърна Том и всички препуснаха. Вавасор веднага смени коня си — яхна кафявия и даде червеникавокафявата си кобила на Бат Смидърс, който промърмори, че вече може да се прибира в Робъри. Вавасор не му отговори, а отиде до мястото, където пътеките се пресичаха, спря за миг и се заслуша. После си избра пътека, която се разклоняваше от онази, по която бяха минали ловците и техните слуги, и препусна през гората. Не след дълго се натъкна на сър Уилям, който стоеше пред една малка ловджийска порта заедно със своя прислужник.
— Стойте мирен — рече старецът. — Хрътките още не са излезли от гората.
— А лисицата избяга ли?
— Каква ще бъде ползата от това, ако не успеем да изкараме хрътките? Да, избяга. Мина точно оттук.
И той започна да надува енергично ловджийския си рог. По пътеката веднага се зададоха неколцина мъже, придружени от четири-пет хрътки. После видяха Том, със запъхтян кон, да навлиза обратно сред дърветата. Скоро пристигнаха и останалите и пътеката се напълни с мъже, които не знаеха къде отиват, но бяха осъзнали, че лисицата най-накрая бе излязла от прикритието си.
Том докосна шапката си и изгледа въпросително своя господар.
— Драсна към Клейдън — каза старецът. — Пробвайте хрътките в онзи плет.
Том го послуша и животните почти веднага уловиха миризмата на лисицата, а мъжете започнаха да слагат шапките си и да пъхат крака в стремената си. Мигът, който бяха чакали толкова дълго, най-накрая бе дошъл, но сред тях имаше и такива, които предпочитаха лисицата да се върне обратно в гората, защото бяха загубили вяра в запъхтените си коне. А някои предпочитаха чакането и дебненето пред самия лов, въпреки че допреди малко бяха мрънкали и ругали. Трети бяха загубили ентусиазма си и имаха нужда от един бърз галон през полето, за да си го върнат. Повечето се опасяваха, че ще стартират лошо и другите ще се представят по-добре от тях. Но се вдигна огромна олелия и ловците най-накрая препуснаха след хрътките, погнали своята плячка, а сър Уилям неведнъж се виждаше принуден да използва острия си тон, за да поставя хора на мястото им.
Неколцина стари хитреци завиха наляво, вместо да следват хрътките, защото, излезли от гората, бяха усетили вятъра. Те се надяваха, че след няколко километра лисицата ще хукне по посока на вятъра и освен това знаеха най-прекия път до Клейдън. Ах, колко е приятно, когато подобни хора се оказват подведени от сухите си и безполезни знания! Ако лисицата тичаше само по права линия, тези мъдри джентълмени рядко щяха да се окичват със слава.
В сегашния случай животното явно бе решило да поддържа линията на своя бяг сравнително права, тъй като хрътките следваха миризмата му по протежение на три или четири плета. То имаше преднина от поне десет минути и бе успяло да изостави убежището на дърветата, без да привлече вниманието на враговете си, осигурявайки си достатъчно време да избере най-добрия възможен маршрут. Мъжете препускаха от поле на поле и се тълпяха пред малките ловджийски порти, блъскайки конете си един в друг с омраза, която не може да бъде видяна никъде другаде. Никой ловец не иска да скача, ако може да го избегне, а плетовете около портите не изглеждаха особено примамливо. Неколцина се отклониха от общия поток и минаха през съседното поле, а други се промъкнаха покрай оградите, избягвайки стълпотворението пред портите. Джордж Вавасор бе един от тях. Той не обичаше да язди в тълпа и винаги странеше както от другите ловци, така и от хрътките. А ако изостанеше прекалено много, той просто изчезваше и останалите не го виждаха до края на деня. В тези случаи не се появяваше, както много други, двайсетина минути след като животното е било убито или хванато натясно. Вместо това се прибираше вкъщи сам, минавайки по странични пътища, за да не може никой да обсъжда провала му.
