Лейди Маклауд бе допуснала грешка, мислейки си, че това писмо ще накара Алис да размисли. Тя трябваше да познава племенницата си по-добре. Но собственото й благоговение към знатните й роднини бе толкова голямо, че старицата просто не можеше да приеме, че то напълно отсъстваше при Алис. Не можеше дори да допусне, че мнението на човек като графинята на Мидлотиан, която бе изтъкнала родствената връзка помежду им, бе проявила загриженост и бе демонстрирала привързаност, няма да има абсолютно никаква тежест за Алис. Но ми се струва, че лейди Маклауд постъпи правилно, като реши да не присъства на отварянето на писмото. Алис го прочете бавно, след което го върна обратно в плика и мълчаливо се облегна назад в стола си, взирайки се в чайника на масата. Все пак тя имаше да чете още едно писмо, което за кратко щеше да заангажира мислите й и може би щеше да разсее острата неприязън, която в момента изпитваше към графинята.
В писмото на лейди Гленкора се казваше следното:
Скъпа братовчедке,
Току-що се върнах от Шотландия и ми казаха за вашите неприятности. Едно време и аз имах такива, а вие бяхте толкова добра с мен! Защо не ни дойдете на гости за няколко седмици? Ще бъдем тук до Коледа, а после заминаваме. Казах на моя съпруг, че сме близки приятелки и братовчедки и съм сигурна, че ще ви приветства радушно. Той е много тих и зает със своите политически въпроси, но съм убедена, че ще го харесате. Елате, моля ви! Тук ще има много хора, така че няма да ви е скучно. Изберете най-удобната за вас дата и ще изпратим карета, която да ви вземе от гара Мачинг. Струва ми се, че дори бих могла да дойда лично, за да ви посрещна.
С обич,
П. П. Знам какво ще си помислите. Ще си кажете „Защо тя не дойде в Лондон? Знае пътя до улица «Кралица Ан», нали така?“ Скъпа Алис, не казвайте това. Повярвайте ми, в Лондон имах предостатъчно за правене и мислене. Среших, но вие ми простихте. Господин Палисър ви поздравява като моя братовчедка и ви моли да дойдете!
Това писмо несъмнено бе много по-мило от предишното, но Алис веднага реши, че няма да приеме поканата. Дори намекът за нейните „неприятности“ я подразни. Освен това, фактът, че бе отхвърлила господин Грей, не можеше да бъде причина да посети Мачинг Праяри. Не беше ли напълно възможно да срещне лейди Мидлотиан там и да бъде подложена на серия от безмилостни лични атаки? Щеше да пише на лейди Гленкора, разбира се, но нямаше да благоволи да изпрати отговор на графинята.
Лейди Маклауд слезе при нея малко след единайсет часа. В продължение на половин час Алис мълчеше, а леля й от време на време я поглеждаше въпросително и очите й се насочваха към писмото, което лежеше в кошницата на бюрото й. Но лейди Маклауд не спомена нито господин Грей, нито графинята. Накрая Алис рече:
— Лельо, тази сутрин получих писмо от твоята приятелка лейди Мидлотиан.
— Лейди Мидлотиан е моя братовчедка, Алис. Както и твоя.
— Добре, от твоята братовчедка. Но за мен е по-важно това, че ти е приятелка, лельо. Със сигурност не е моя приятелка, а това, че имаме роднинска връзка, не й дава право да се меси в делата ми.
— Алис, от нейното обществено положение…
— Общественото й положение не означава нищо за мен, лельо. И не ме касае. Това е писмото й. Можеш да го прочетеш, ако искаш. След това можеш да го изгориш. Едва ли е нужно да казвам, че няма да й отговоря.
— И какво да й кажа, Алис?
— Нищо от мое име, лельо. От твое име можеш да й кажеш каквото си поискаш, разбира се.
В продължение на няколко минути двете мълчаха.
— Получих и още едно писмо, от лейди Гленкора, която се омъжи за господин Палисър и с която миналата пролет се сближихме в Лондон.
— И нейното писмо ли те обиди?
— Не, в него нямаше нищо оскърбително. Покани ме да й отида на гости в Мачинг Праяри, в дома на нейния съпруг. Но няма да приема.
