— Хлорните съединения понякога са доста нестабилни, могат да ти изиграят лоша шега. Работил съм с тях в антитерористичната група. Веднъж един тип произведе — без да иска, като страничен продукт на друг експеримент — азотен трихлорид. Дори не осъзна какво е станало. Заради взрива изгуби пръста си. Това да прекараш химикалите през разпръсквателната си система може да се окаже по-трудна работа, отколкото си мислиш. Всъщност се съмнявам, че ще успееш.
— Не си хабете времето в опити да ме изиграете, лейтенанте. Струва ми се, че се опитвате да ми приложите техника от полицейския наръчник. Интересно, какво ли пише? Може би — „Изкажете съмнение по отношение плана на престъпника, поставете под въпрос осъществимостта му, провокирайте го да разкрие още подробности…“? Ако искате да научите повече, няма нужда да си играете, просто ме попитайте. Нямам тайни. Имам нещо друго, всъщност — два двесталитрови резервоара под високо налягане, пълни с хлор и амоняк и управлявани от индустриален компресор. И са свързани директно с главната тръба, от която се захранва системата в цялата къща. В тази стая тук са скрити двата вентила, които ще съединят съдържанието на резервоарите и ще пуснат по тръбите огромно количество силно концентриран газ. Колкото до малко вероятното вторично образуване на азотен трихлорид и евентуалната експлозия, която би го последвала… Е, бих го приел като очарователен плюс, но ще се задоволя и само да изтровя полицейското управление на Уичърли. Би било наистина прекрасно да ви видя на парчета, но човек трябва да се научи да се радва и на малкото, което получава. По-доброто не бива да е враг на доброто.
— За какво е всичко това, за бога?!
Дърмот смръщи вежди, парадирайки човек, който сериозно обмисля въпроса:
— Тази сутрин получих бележка по пощата.
— Наистина не разбирам какво имаш предвид — заяви Нардо, все така искрено и откровено.
— Просто правете каквото ви казвам и накрая всичко ще ви стане напълно ясно.
— Добре, няма проблем. Просто не искам никой да пострада без причина.
— Не, разбира се, че не. — Усмивката, от която устните му се превръщаха в червеи, отново се появи и пак изчезна. — Никой не иска това. Всъщност, за да се избегнат ненужни наранявания, смятам, че наистина трябва веднага да легнете на земята.
Бяха направили пълен кръг. А въпросът беше — какво следва? Гърни наблюдаваше лицето на Нардо за знаци, които да разчете. Колко бе успял да схване? Беше ли му просветнало коя може да е жената на леглото — или усмихващият се психопат с бутилката и пистолета?
Като че ли в крайна сметка поне бе схванал, че Дърмот е убил полицай Сисек. Вероятно на това се дължеше омразата в очите му, която не успяваше да прикрие напълно. Внезапно напрежението се завърна. Нардо като че ли бе получил прилив на адреналин. Изпълнен бе с някаква примитивна емоция, крещяща „да вървят по дяволите последствията“, която бе много по-силна от здравия разум. Дърмот също видя промяната, но вместо да се уплаши, това сякаш го наелектризира, буквално го възбуди. Ръката му се сви съвсем лекичко върху дръжката на пистолета и за пръв път неприятната мазна усмивка разкри блясък на зъби. По-малко от секунда преди куршума 38-ми калибър да прекъсне живота на Нардо — и вероятно около две, преди вторият да сложи край на собствения му — Гърни разкъса омагьосания кръг с бесен вик, който протътна в гърлото му:
— Прави каквото ти казва! Лягай на скапания под! Легни на скапания под
Ефектът бе зашеметяващ. Противниците застинаха на място. Критичният момент на сблъсъка им бе пресечен от грубия изблик на Гърни.
Това, че нямаше трупове, го убеди, че е на прав път. Не беше съвсем сигурен обаче какъв е пътят. Доколкото разчиташе изражението на Нардо, той го смяташе за предател. Подозираше, че под маската на ледено спокойствие Дърмот е смутен. Непроницаемото му лице вероятно криеше стремежа си да не позволява на прекъсването да наруши контрола му.
