— Птиците — иронично започна Гърни. Или поне се надяваше да звучи иронично, а не нелепо. Но нещо в очите на Дърмот му подсказа, че е уцелил. Но с какво? И какво да прави от тук нататък? Какво беше нещото, свързано с птиците, което имаше такова значение? Какво бе
Дърмот се опита да прикрие изненадата си под покровителствена усмивка. На Гърни безкрайно силно му се искаше да знае за какво става въпрос, да знае наистина онова, което само се преструваше, че му е известно. Какво число бе споменал Уелстоун, по дяволите? Нямаше представа какво да каже сега, нито как да парира директния въпрос, ако му го отправеха. Никаква идея.
— Бях прав за вас — самодоволно заяви Дърмот. — Още от първия разговор по телефона бях сигурен, че сте по-умен от повечето членове на малоумното ви павианско племе. — Той спря и кимна сам на себе си, очевидно доволен. — Това е добре — продължи. — Интелигентна маймуна. Ще успеете да оцените онова, което предстои. Даже мисля да последвам съвета ви. Все пак това е много специална нощ — идеалната за използването на магически пантофки. — Докато говореше, бе започнал да се отдръпва към един шкаф в другия край на стаята. Без да сваля очите си от Гърни, той отвори най-горното му чекмедже и с подозрително внимание извади от него чифт обувки. Приличаха на отворените обувки на токчета, с които майката на Гърни ходеше на църква. Тези обаче бяха направени от рубиненочервено стъкло, което проблясваше като замръзнала кръв на приглушената светлина.
Дърмот затвори чекмеджето с рамо и се върна до леглото с обувките в една ръка и пистолета в другата. Оръжието все още бе насочено към Гърни.
— Оценявам приноса ви, детективе. Ако не бяхте споменали пантофките, нямаше да се сетя сам. Повечето хора във вашата ситуация не биха били толкова… услужливи. — Очевидно намекваше, при това не особено фино, че толкова добре контролира ситуацията, че може да превърне в свое преимущество всичко, казано или направено от друг. Той отново се наведе над леглото и замени износените кадифени пантофи на жената с проблясващите червени пантофки. Краката й бяха малки и те паснаха идеално.
— Ще дойде ли в леглото пат-патенцето? — Възрастната жена звучеше като дете, което повтаря любимата си част от приказка.
— Ще убие змията и ще отреже главата й, а после ще дойде в леглото пат-патенцето — отвърна й той в същия стил, сякаш припяваше песен или разказваше детска приказка.
— Къде е ходило малкото ми патенце?
— Да убие петела, за да спаси кокошката.
— А защо патенцето прави онова, което прави?
— За кръв, която е така червена/както нарисувана на картина роза./Че ще пожъне, каквото е посял/туй го знае всеки злосторник.
Дърмот погледна жената в очакване; явно ритуалът не бе свършил. После се наведе към нея и й подсказа със силен шепот:
— Какво ще прави патенцето тази нощ?
— Какво ще прави патенцето тази нощ? — попита тя, като имитираше шепота му.
— Ще повика гарваните, дорде не паднат всички до един/и после патенцето ще си легне най-подир.
Тя замечтано галеше с пръсти златистата перука, сякаш подреждаше буклите й в някаква приказна прическа. Усмивката на лицето й приличаше на тази на наркоман. Дърмот също я наблюдаваше. И нито погледът, нито изражението му бяха синовни или почтителни. Върхът на езика му се подаваше напред-назад между устните му като дребен хлъзгав паразит. А после той примигна и се огледа.
— Като че ли сме готови да започнем — ведро заяви и стана от леглото. После неочаквано пропълзя над краката й до другия край на леглото, като пътем взе гъската от раклата. Разположи се до жената върху възглавниците и постави птицата в скута си.
— Вече сме почти готови!
Такова весело и жизнерадостно уверение би било по-подходящо за човек, който тъкмо е поставил свещичка върху торта за рожден ден. Онова, с което бе зает той обаче, нямаше нищо общо. В момента наместваше револвера в един голям джоб, изрязан на гърба на птицата. Пръстът му нито за секунда не се отмести от спусъка.
„Мили боже! — помисли си Гърни. — Така ли е застрелял Марк Мелъри? Така ли са оставени следите от гъши пух, открити в раната на врата му и в кръвта на земята? Нима е възможно в последните си мигове Мелъри да е гледал скапана гъска?!“
Картината беше толкова гротескна, че едва потисна почти неудържимото желание да се разсмее.
Или пък се дължеше на истеричен пристъп, който така често съпровожда ужаса? Каквато и да бе емоцията, определено бе неочаквана и могъща. Беше се срещал с голям брой откачалки — садисти, сексуални убийци от всякакъв род, социопати, които ползваха катерачески пикели, за да убиват, дори канибали… Никога преди обаче не му се бе налагало да изнамира разрешение на такъв безумно сложен кошмар — като при това само трепване на пръст го делеше от куршум в мозъка.
