А после Дърмот прибави думи, но те не бяха правилните. Той запя като малко дете: „Ей ни на, в леглото отново, в леглото отново, в леглото отново. Ей ни на в леглото отново, толкоз рано сутринта“.
— Трябва да пишкам — каза жената.
Дърмот продължи да припява шантавото си стихче, сякаш е приспивна песен. Гърни се зачуди доколко се е разсеял в действителност — дали бе достатъчно, за да успее да го нападне през леглото? Прецени, че не е. Дали по-късно щеше пак да има подобен уязвим момент? Ако историята с хлорния газ бе реален план, а не просто плашеща фантазия, колко време им оставаше? Той предположи, че не е много.
Над тях къщата бе мъртвешки тиха. Нямаше признаци някой от останалите полицаи да е открил, че лейтенантът им липсва — или ако бяха, не осъзнаваха значението на този факт. Не се чуваха високи гласове, нито бързащи стъпки, всъщност нямаше никакво движение. А това означаваше, че спасението на живота им щеше да зависи от онова, което Гърни успееше да измисли през следващите пет-десет минути. Трябваше да открие начин да обезвреди психопата, който в момента набухваше възглавниците на леглото.
Дърмот спря да пее. Тръгна покрай леглото към мястото, откъдето лесно можеше да насочи револвера еднакво бързо и към двама им. После започна да го мести ту към единия, тук към другия, все едно бе диригентска палка. Гърни остана с впечатлението — вероятно заради движението на устните му — че размахва оръжието в такт с друга детска песничка: „Ийни, мийни, майни, мо, хванах тигър за краченцето!“. Възможността след малко да рецитира стихчето, докато някой от тях лежи с куршум в главата, изглеждаше ужасяващо реална. Във всеки случай, достатъчно реална, за да накара Гърни веднага да направи нещо, дори това да означаваше да поеме страхотен риск с думите си. Той се постара да използва най-тихия си и спокоен тон, когато небрежно попита:
— Носи ли рубинените пантофки понякога?
Устните на Дърмот спряха да се движат, а изражението му стана безкрайно плашещо и пусто. Ритъмът бе нарушен. Бавно, много бавно дулото се насочи към Гърни — като рулетка, която след дълго въртене спира на губещ номер.
Не му се случваше за пръв път да е от неправилната страна на пистолета, но никога през всичките си четирийсет и седем години не се бе чувствал толкова близо до смъртта. Кожата му изтръпна особено — като че кръвта се отдръпваше от нея на по-безопасно място. А после, което бе наистина странно, внезапно се успокои. Беше чел за подобни случаи — за хора, паднали през борда в леденото море, които биваха обхванати от фалшивото спокойствие на халюцинациите, точно преди да изгубят съзнание. Той погледна над леглото към Дърмот и се взря в очите му, напълно противоположни като излъчване — едното мъртво като на труп от отдавна забравено бойно поле, а другото живо и изгарящо от омраза. Именно във второто, целеустременото, той съзря доказателство, че мъжът бясно преценява нещо. Възможно бе намекът на Гърни за отмъкнатите от „Лаврите“ пантофки да бе свършил работата си. Идеята бе да повдигне въпроси, на които трябваше да бъдат открити отговори. Може би в момента Дърмот се чудеше колко точно му е известно и как това би повлияло на замисления финал на играта.
Ако наистина бе така, то Дърмот разреши проблема с обезкуражаваща бързина. Той се усмихна, като показа за втори път две редици от перленобели дребни зъби.
— Получихте ли съобщенията ми? — игриво запита той.
Спокойствието, което бе обгърнало Гърни, си отиваше. Знаеше, че ако даде грешен отговор на този въпрос, това би се превърнало в огромен проблем. Същото важеше и за липсата на отговор. Оставаше му само да се надява, че Дърмот говори за някое от двете неща, които поне бегло напомняха за „съобщение“, открити в „Лаврите“.
— Имате предвид цитата от „Сиянието“ ли?
— Това е
— Е, очевидно и регистрацията под името на господин и госпожа Сцила. — Гърни прозвуча отегчено.
— Стават
— Не. Мисля, че третото беше глупаво — отвърна Гърни, който отчаяно се опитваше да спечели малко време, докато умът му препускаше през спомените му за ексцентричното хотелче и единия от собствениците му, Брус Уелстоун.
Коментарът му предизвика кратък гневен проблясък в погледа на Дърмот, след което той отново се прикри и лукаво каза:
— Чудя се дали в действителност знаете за какво говоря, детективе.
Гърни потисна желанието си да възрази. Отдавна знаеше, че най-добрият начин да блъфираш често се оказва мълчанието. Освен това бе много по-лесно да мислиш, ако не говориш.
Единственото странно нещо, за което си спомни да е споменавал Уелстоун, бе нещо за някакви птици… или наблюдение на птици — нещо, което беше безсмислено по това време на годината.
Дърмот ставаше неспокоен. Беше време за нов рискован обрат:
