Не й възразих. Да, госпожица Емили можеше да бъде изключително проницателна. Ако например се намираш на някое забранено за възпитаниците място, било то в централната сграда или някъде другаде на територията на Хейлшам, винаги имаше къде да се скриеш при появата на някой от настойниците. Съществуваха безброй подходящи места както в помещенията, така и навън: вградени шкафове, ниши, храсталаци, жив плет. Но ако случайно се приближи госпожица Емили, сърцето ти отиваше в петите, защото тя неизменно щеше да те открие, където и да се криеш. Подсказваше й го шестото чувство. Ако, да кажем, си се скатала в шкафа, плътно си затворила вратата и седиш, без да шавнеш, по някое време неизменно ще доловиш стъпките й, които спират пред шкафа, и ще чуеш гласа й:
— Така. Излизай оттам.
Тъкмо това се случи веднъж и със Силвия С. на площадката на третия етаж, когато госпожица Емили бе обхваната от гневен пристъп. Макар че за разлика, да речем, от госпожица Люси, тя никога нямаше да ти се разкрещи, гневът й беше много по-страшен.
Ще присвие очи и ще започне гневно да си шепне, сякаш обсъжда със свой невидим колега какво най-безмилостно наказание да ти наложи. От една страна, на теб много ти се иска да чуеш какво си говори, от друга — не искаш да доловиш и дума от приказките й. Впрочем госпожица Емили никога не налагаше жестоки наказания на възпитаниците си. Почти никога не ни оставяше в класната стая след часовете, не ни даваше допълнителни задачи, не ни лишаваше от привилегиите ни. Но самата мисъл, че си й паднала в очите беше толкова непоносима, че ти се искаше тутакси да сториш нещо, за да изкупиш вината си.
Ала що се отнася до госпожица Емили, тя бе непредсказуема. Мисля, че тогава Силвия си го получи, но когато веднъж спря Лора, която тичаше през буренаците като луда, госпожица Емили само забеляза:
— Тук не бива, момиче. Прибирай се.
И отмина.
Веднъж се изплаших, че здравата ще си изпатя. Много обичах тясната пътека, която обикаляше главния корпус изотзад. Тя следваше всички изпъкналости и вдлъбнатини на стените; вървиш, отместваш клоните и драките встрани, промъкваш се под двете обвити с бръшлян арки и минаваш през ръждясалата портичка. По пътя можеш да надничаш в прозорците, край които минаваш. Според мен пътеката ми харесваше толкова много, освен всичко друго, и защото никога не съм била наясно дали ни е разрешено да се разхождаме по нея, или не. По време на часовете — не, разбира се, но в почивните дни или вечер? — нямах никаква представа. Така или иначе, по нея рядко минаваше някой и вероятно съм изпитвала допълнително удоволствие и от факта, че тук се чувствам насаме със себе си.
И ето че веднъж вървях по пътеката в късен слънчев следобед. Струва ми се, че тогава бях в трети горен клас. Както обикновено, аз се заглеждах през прозорците на опустелите класни стаи и внезапно в една от тях зърнах госпожица Емили. Беше съвсем сама и бавно се разхождаше напред-назад, тихо си говореше нещо, сочеше с пръст, като адресираше репликите си към невидимите слушатели. Реших, че се упражнява за часа или пък за общото събрание и исках да се шмугна в храсталака, преди да ме е видяла, ала в същия миг тя се обърна и се взря в мен. После, сякаш нищо не е станало, госпожицата се обърна на другата страна и се вторачи във въображаемия си възпитаник. Отминах по пътеката нататък и на следващия ден се страхувах да се срещна с нея. Но когато ме видя, тя нищо не ми каза.
Но сега ми се ще да ви разкажа за друго. Иска ми се да уточня нещо за отношенията ни с Рут — за това, как се запознахме и се сприятелихме, как дружахме като деца. Защото напоследък все по-често, когато през деня прекосявам с автомобила безкрайните поля или когато седя с чаша кафе до широкия прозорец в станцията за обслужване, аз се хващам, че отново си мисля за нея.
Не станахме приятелки в ранното си детство. Когато бях на пет-шест години, аз си играех с Хана и Лора, но с нея — не. От онези години съм запазила един-единствен спомен за Рут, и то доста неясен.
Играя си на пясъка. Около мен има и други деца, тесничко ни е и започваме да се дразним една друга. Намираме се на открито, грее ни слънце, така че най-вероятно сме си играли на пясъка в детския кът или пък сме се били събрали на пясъка върху пистата за дълъг скок на Северното игрище. Така или иначе, на мен ми е горещо, жадна съм и ми е страшно неприятно, че наоколо има толкова много деца. После виждам Рут — и тя стои на пясъка, но малко встрани от другите. Много е ядосана на двете момичета зад мен за нещо, което очевидно се е случило по-рано, и сега стои и ги гледа с негодувание. Според мен двете с Рут по онова време сме се познавали съвсем бегло, но вероятно вече е била успяла да ми направи впечатление: спомням си, че удвоих усилията си в играта на пясъка, защото се страхувах, че може да обърне гнева си срещу мен. Не й казах и дума, но с всички сили се стараех да й дам да разбере, че нямам никакво отношение към двете момичета и че нямам нищо общо с онова, което я е разсърдило.
