Това е всичко, което си спомням за нея от онези ранни години. Бяхме връстнички и вероятно сме се виждали доста често, но ако изключим срещата ни на детската площадка, между нас не възникна приятелство чак докато станахме на седем и влязохме в един и същи клас.
Ние, по-малките, се събирахме главно на едното от двете игрища — на Южното; в единия му край, там, където растяха тополите, веднъж Рут дойде при мен, огледа ме и ме попита:
— Искаш ли да пояздиш коня ми?
В същия момент аз се бях увлякла в игра с две-три други деца, но беше съвсем ясно, че Рут се обърна само към мен. Това предизвика неописуем възторг в душата ми, но преди да се съглася, аз се престорих, че обмислям предложението й.
— Как се казва?
Рут направи крачка към мен.
— Моят най-добър жребец — отвърна тя — се нарича Гръм. Но няма да ти го дам, защото ще паднеш, толкова е буен. Ако искаш, можеш да вземеш Врания, само че без камшика. Ще вземеш от някой друг.
Тя изрече още няколко прякора, които вече съм забравила, после попита:
— Ти имаш ли си коне?
Преди да отговоря, аз я погледнах и мозъкът ми усилено заработи.
— Не. Нямам си коне.
— Нито един?
— Нито един.
— Добре, така да е. Вземи Врания и ако ти хареса, ще ти го подаря. Само че без камшика. И ако ще тръгваш, направи го незабавно.
Така или иначе, приятелките ми се бяха отвърнали от мен и отново се бяха задълбочили в играта с пясъка. Ето защо аз свих рамене и я последвах.
На игрището имаше много деца, някои доста по-големи от нас, но Рут вървеше през тълпата целеустремено и през цялото време ме изпреварваше с една-две крачки. Когато се приближихме до телената мрежа около градината, тя се обърна и каза:
— Ще пояздим тук. Хайде, качвай се на Врания.
Взех от ръцете й невидимите поводи и двете започнахме да „яздим“ напред-назад покрай стобора, като преминавахме от тръс в галоп и обратно. Постъпих правилно, като реших да кажа на Рут, че нямам собствени коне, защото след Врания тя ми даде да опитам всичките й коне един по един, като в същото време ме напътстваше на висок глас с кого как да се отнасям, защото всяко животно си имало особености.
— Нали ти казах! Когато възседнеш Нарцис, ще изправиш гръб! Изправи, още, още! Не се прегъвай като кука, той не обича така!
Очевидно не бях съвсем лош изпълнител, защото към края тя ми разреши да пояздя дори Гръм, нейния любимец.
Не мога да кажа колко време прекарахме с конете й — според мен доста, през което двете се бяхме съсредоточили в играта си и не забелязвахме нищо наоколо. Ала внезапно Рут я прекрати, без каквато и да е видима причина, като заяви, че нарочно уморявам конете и че е време да ги отведа в конюшнята. Тя посочи към стобора и аз започнах да отвеждам кон след кон в „обора“. Рут се сърдеше все повече и повече, кореше ме, че каквото и да направя, все го върша неправилно. После ме попита:
— Харесваш ли госпожица Джералдин?
Тук аз вероятно за първи път съм се замислила истински дали настойницата ми харесва, или не.
— Разбира се, че ми харесва.
— Не, искам да знам дали истински ти харесва. Ама много! Повече от останалите?
— Да, повече от останалите.
Рут не откъсваше погледа си от мен. Накрая каза:
— Добре. Тогава те приемам в тайната й охрана.
Тръгнахме към централната сграда и аз чаках Рут да ми обясни за какво става въпрос, но тя мълчеше. Само няколко дни по-късно нещата ми се изясниха.
Не мога да кажа точно колко време продължи тази измишльотина с „тайната охрана“. Когато двете с Рут засегнахме темата в центъра по рехабилитация в Дувър, тя заяви, че цялата работа е продължила само две-три седмици, ала най-вероятно грешеше. Очевидно тази история я е смущавала и затова бе съкратила времетраенето й в паметта си. Мисля, че нещата продължиха цели девет месеца, може би година — по онова време бяхме седем-осемгодишни.
Не знам дали Рут сама бе измислила „тайната охрана“, но не се съмнявах, че тъкмо тя бе тарторът. Броят на участниците беше между шестима и деветима души: Рут непрекъснато изключваше или приемаше някого. Ние смятахме госпожица Джералдин за най-добрата настойница в Хейлшам и й правехме какви ли не подаръци: помня, че й поднесохме сухи цветя, залепени върху голям лист хартия. Но главното, заради което се бяхме обединили, беше да я защитаваме.
По времето, когато ме включиха в „охраната“, Рут и останалите отдавна бяха наясно с факта, че съществува заговор за отвличането на госпожица Джералдин. Кой стои зад него, никой не можеше да каже със сигурност. Подозирахме ту някой от по-големите момчета, ту някой наш връстник. По едно време смятахме, че мозъкът на заговора е госпожица Ейлийн — настойницата, която не обичахме твърде много. Не знаехме кога ще направят опит да отвлекат госпожица Джералдин, ала в едно бяхме напълно убедени: гората играеше главна роля в него.
