Говоря за гората, покриваща хълма, който се издигаше зад главния корпус. Всъщност ние виждахме само тъмната назъбена ивица на дърветата, но аз не бях единствената от връстниците си, която денонощно усещаше тяхното присъствие. В най-лошия случай ни се струваше, че гората хвърля сянка върху всички сгради в училищния комплекс; трябваше само да се обърнеш или да се приближиш до прозореца и непременно щеше да видиш как дървесата се люшкат в далечината. Най-спокойно бе в предната част на корпуса: гората не се виждаше от прозорците. Но дори и там не можехме да се избавим от усещането си за нея.
За гората се носеха всевъзможни страшни легенди. Веднъж, скоро след като ни бяха преместили в Хейлшам, някакво момче се скарало с другарите си и избягало. След два дни открили трупа му в гората, завързан за едно дърво с отсечени стъпала и китки на ръцете. Според друг слух в гората бродел духът на момиче. Тя била възпитаничка на Хейлшам и веднъж се прехвърлила през стобора, за да види какво има навън. Случило се много преди да заживеем в Хейлшам, когато настойниците били много по-строги, дори жестоки; тя поискала да се върне обратно, ала не я пуснали. Обикаляла около оградата, молела се, но така и не й разрешили. Накрая тръгнала нанякъде, нещо станало и тя умряла. Но призракът й непрестанно бродел из гората и гледал умолително и жално към Хейлшам.
Настойниците ни убеждаваха, че тази история е пълна небивалица. Но по-големите възпитаници твърдяха, че като били на нашата възраст и на тях им казвали същото и че с течение на времето и на нас, както и на тях, ще ни съобщят ужасяващата истина.
Гората най-силно обхващаше въображението ни през нощта, в тъмнината на спалнята, когато се мъчехме да заспим. При повея на вятъра долавяхме шума на клоните и от разговорите на тази тема ни ставаше още по-зле. Помня, че една вечер, когато всички се ядосахме на Мардж К. заради постъпката й през деня, ние решихме да я накажем: измъкнахме я от завивките, притиснахме лицето й в стъклото на прозореца и я накарахме да гледа към гората. В началото тя стискаше очи, ала ние извихме ръцете й и насила вдигнахме клепачите й. Тя зърна тъмния силует на гората отсреща на фона на огряното от луната небе и това й бе напълно достатъчно — през останалата част от нощта не престана да ридае от ужас.
Не твърдя, че в онези години и в онази възраст всяка минута сме се измъчвали от мисълта за гората. Понякога не се сещах за нея в продължение на седмици, а друг път в пристъп на смелост си мислех: „Как е било възможно да повярвам на подобна глупост?!“ Ала впоследствие става някаква дреболия — да речем, отново чуеш някоя от тези истории, прочетеш страшен откъс в книгата си или просто нечии думи ти напомнят за гората — и ти отново заживяваш в сянката на ужаса. Затова нямаше нищо чудно във факта, че тъкмо гората играеше главна роля в заговора за похищението на госпожица Джералдин.
Но, ако говорим сериозно, не си спомням да сме предприемали кой знае какви практически мерки, за да защитим госпожица Джералдин. Нашата работа по-скоро се ограничаваше в търсенето на улики против заговорниците. Защото ни се струваше, че тъкмо по този начин ще избегнем пряката опасност.
Откривахме повечето „улики“, като следяхме предполагаемите злосторници. Една сутрин видяхме от прозореца на класната стая на третия етаж госпожица Ейлийн и господин Роджър да разговарят с госпожица Джералдин. След известно време госпожица Джералдин се сбогува с тях и се отправи към оранжерията, но ние продължихме да наблюдаваме и видяхме, че докато проследяваха с очи отдалечаващата се госпожица Джералдин, госпожица Ейлийн и господин Роджър наклониха главите си един към друг и нещо си казаха.
— Сега пък господин Роджър — въздъхна тогава Рут и поклати глава. — Кой би могъл да предположи?
Ето как съставяхме списъка на онези, които по наши сведения участваха в заговора — и настойници, и възпитаници, които смятахме за наши заклети врагове. При това ми се струваше, че през цялото време усещахме несигурност в нашите умозаключения и неслучайно избягвахме прекия сблъсък с набедените заподозрени. Понякога след разгорещени спорове решавахме, че този или онзи възпитаник е един от заговорниците, но после винаги изникваше някаква причина да не излезем открито срещу него, „докато не съберем всички улики“. Бяхме единодушни, че госпожица Джералдин не бива да чуе и думичка от нашите умозаключения: нямаше смисъл да я безпокоим напразно.
