С графствата в Англия ни запознаваше самата госпожица Емили. Тя окачваше голяма географска карта върху черната дъска, до нея поставяше триножник и ако говореше например за Оксфордшър, върху триножника прикрепваше огромен календар с фотографии от различни кътчета на графството. Госпожица Емили притежаваше богата колекция от цветни календари и ние изучавахме по-голямата част от графствата по тях. Показваше ни някое място на картата, после се обръщаше към триножника и отгръщаше календара на съответната картинка. Пред очите ни се появяваше ту малко селце, през което лъкатушеше рекичка, ту бял паметник на върха на някое възвишение, ту стара църква сред полето; ако ставаше дума за морското крайбрежие, тя ни показваше плажове, претъпкани с почиващи, скали с накацали по тях чайки. Според мен целта й беше да получим представа за големия свят, който ни заобикаля, и е доста странно, че сега, когато вече съм навъртяла толкова километри с автомобила си като помощничка, представата ми за тези или онези графства до голяма степен е оформена от картинките, които ни бе показвала госпожица Емили. Ето например пътувам из Дърбишър и внезапно пред погледа ми се появява същият онзи площад в центъра на градчето с кръчмата в стил „Тюдор“ и с военния мемориал в средата, които ни показваше и госпожица Емили навремето — тъкмо тогава и чух за първи път за Дърбишър.
Но сега се интересувам от друго: в колекцията с календарите на госпожица Емили имаше празно място. Нямаше нито една илюстрация на Норфък. Беше провела няколко такива часа с нас и аз все очаквах идния час да ни покаже изгледи от Норфък. Но не, всеки път ставаше едно и също. Тя местеше показалката по картата и ни съобщаваше, сякаш добавяше към вече казаното:
— А тук се намира графство Норфък. Много приятно място.
Но ето че веднъж точно тогава тя се замисли — вероятно не бе решила какво да ни покаже вместо картинки. После се опомни и отново придвижи показалката си върху въпросната точка на картата.
— Виждате, че тук е най-източната част на сушата, в която се плиска морето и откъдето не минават никакви пътища към където и да е. Когато хората се придвижват на север или на юг — и вдигна показалката нагоре, после надолу, — те заобикалят тази част. Ето защо Норфък е тих край, мирен и спокоен. Но и загубен в известен смисъл на думата.
Загубен край. Така наричаше тя Норфък и с това започна всичко. Защото на четвъртия етаж в Хейлшам също си имахме такъв „загубен край“ — място, където складираха забравените или изгубените вещи. Ако си изгубил или намерил някоя вещ, трябваше да се качиш на четвъртия етаж. Някой — вече не си спомням кой точно — след часа каза, че госпожица Емили наричала Норфък „загубен край“, защото тъкмо там можело да се открие имуществото, изгубено от хората, населяващи тази страна. Неговите думи прилегнаха много точно на Норфък и с течение на времето се превърнаха в неоспорим факт за всички мои връстници.
Не много отдавна, двамата с Томи си припомняхме случки от миналото и той каза, че всъщност никога не сме вярвали истински в това, че го бяхме приели като шега още в самото начало. Но аз съм сигурна, че тъкмо тук той грешеше. Наистина, когато бяхме дванайсет-тринайсетгодишни, Норфък се беше превърнал в постоянен обект на шеги за нас. Но доколкото си спомням (впрочем и Рут се съгласи с мен), в началото съвсем буквално вярвахме в съществуването на Норфък: смятахме, че подобно на Хейлшам, където пристигаха камиони, пълни с продукти и стоки за Разпродажбите, така и до Норфък пътуваха камиони (но в далеч по-голям мащаб), натоварени с всичко, което е било изгубено или захвърлено из полята и влаковете на Англия. Фактът, че никога не бяхме виждали изображения от Норфък, придаваше на това графство още по-голяма загадъчност.
Това може и да ви се стори неимоверна глупост, но не бива да забравяте, че по онова време всяко място извън пределите на Хейлшам ни се струваше като място от приказките и ние имахме доста смътна представа за външния свят, за това, какво е възможно в него и какво не е. При това изобщо не се стремяхме да проверим по някакъв начин теорията си относно Норфък. Важното за нас, както забеляза Рут една вечер, докато седяхме в облицованата с плочки болнична стая в Дувър и се любувахме на залеза, беше, че „ако си изгубила нещо ценно, ако дълго си го търсила, но не си го намерила, не бива да се отчайваш. Имаш едно последно утешение — мисълта, че някога, когато пораснеш и получиш разрешение да се движиш свободно из страната, ако искаш, ще можеш да отидеш в Норфък и да си го откриеш“.
