Очевидно подобни дреболии бяха по вкуса на Рут, но всичко това бе още твърде далеч от случилото се между нас двете под корниза в онзи мъглив ден и усещането, че никога няма да мога да оправя нещата между нас растеше в душата ми. Една вечер седях на пейката пред павилиона, блъсках си главата да намеря изход от положението и смесицата от чувства — разкаяние и безсилие едновременно — бе толкова тежка и непоносима, че не можах да сдържа сълзите си. Нямах представа какво щеше да стане, ако отношенията между нас не се бяха променили, а бяха останали все тъй напрегнати. Може би накрая щяхме да забравим за случилото се; може би щяхме да се отдалечим една от друга. В реалния живот обаче като гръм от ясно небе ми се предостави случай да загладя нещата.
Имахме час по изобразително изкуство при господин Роджър и по едно време той излезе от стаята по някаква работа. Ето защо ние се скупчихме около молбертите, бъбрехме и си показвахме една на друга рисунките си. По едно време едно от момичетата на име Мидж А. дойде при нас и най-добродушно попита Рут:
— Къде ти е кутията за моливи? Истинска прелест е!
Рут се напрегна цялата и стрелна поглед наоколо, за да види кой е до нея. Освен обичайната ни компания там бяха може би още две-три момичета — останалите бяха далеч от нас. На нито една жива душа не бях казала за дневника, ала Рут нямаше откъде да го знае. Когато отговори на Мидж, тонът й бе по-мек от обикновено:
— Не я нося. Държа я в сандъчето под леглото си.
— Наистина е много красива. Откъде я имаш?
Мидж питаше, без каквато и да е задна умисъл и това бе очевидно. Но почти всички, които се намираха в Класна стая 5, когато Рут за първи път показа пенала, сега я бяха наобиколили и следяха разговора и аз забелязах, че Рут се колебае. Едва след това, когато разигравах в ума си всичко отново и отново, аз оцених великолепния шанс, който ми се бе предоставил. Ала тогава не мислех. Просто взех и се намесих, преди Мидж или някое друго момиче да забележи странното смущение на Рут:
— Не можем да ти кажем.
Рут, Мидж и останалите ме погледнаха удивено. Ала въпреки това аз продължих, като се обърнах само към Мидж:
— Съществуват много сериозни причини, поради които не можем да ти кажем.
Мидж сви рамене.
— Имате си тайни…
— Една голяма тайна — отвърнах аз и се усмихнах, като й дадох да разбере, че не бих искала да я обидя.
Останалите кимнаха с глава в моя подкрепа, а Рут се загледа с невиждащ поглед и даде вид, че в същия миг се е замислила за нещо съвсем странично. Мидж отново сви рамене и, доколкото си спомням, всичко свърши дотук. Тя или си тръгна, или заговори на друга тема.
По същата причина, поради която не можех открито да се извиня пред Рут за разговора ни за дневника, където се вписваха покупките, сега тя не можеше да ми благодари за помощта, която й бях оказала при въпроса, зададен от Мидж. Но поведението й през последвалите дни и дори седмици ми даде да разбера колко е благоразположена към мен. Тъй като неотдавна самата аз бях в подобно положение, сега забелязвах признаците на желание от нейна страна да направи нещо хубаво за мен, да ме зарадва с нещо. Усещането беше много приятно и помня, че дори на два-три пъти ми хрумна: колко хубаво би било още дълго време да не успее да намери възможност да ми благодари и така топлината между нас да няма край. Ала все пак такава възможност й се предостави — примерно месец след случая с Мидж, когато изгубих любимата си касета.
Точно такава касета, каквато придобих много по-късно — до неотдавна я пусках в автомобила си, когато пътувах през откритото поле, а навън валеше дъжд. Ала касетофонът в колата ми започна нещо да ръмжи и да прескача и се боя, че би могъл да повреди касетата. А обикновено нямам време да я слушам вкъщи. И все пак това е една от най-скъпите на сърцето ми вещи, които притежавам. Може би към края на годината, когато ще спра да работя като помощничка, ще мога да я слушам по-често.
Подбрани са песни под общото название „След залеза“, изпълнявани от Джули Бриджуотър. Касетата, с която разполагам в момента, не е тази, която имах в Хейлшам — онази я загубих, — и сега ползвам друга със същата музика; открихме я с Томи в Норфък преди години. Но за това — по-късно. Сега ще ви разкажа за първата касета, за онази, която изчезна.
Преди да продължа, трябва да обясня каква беше тогава представата ни за Норфък. Тя просъществува години наред и мисля, че дори по едно време започнахме едва ли не да се шегуваме с нея, а всичко започна в един учебен час, когато бяхме още съвсем малки.
